Оказал се отново в изходна позиция, започнах да си блъскам главата за начин да използвам картата си Американ Експрес за прикриване на съмнителните си следи, без това да застрашава сигурността на приятелите ми. За да го направя имах нужда от безупречното място — място, където един търговски агент обикновено пазарува — където приемат Американ Експрес и не искат лична карта, за да сравнят името върху кредитната. Не измислих нищо.
Един ден, скоро след като се върнах от Ню Джърси, стоях подпрян на колата си докато я зареждаха с бензин и наблюдавах как хората слагат кредитните си карти в колонките, пълнеха резервоарите си, приемаха или отказваха касовата бележка и потегляха. Като свърших със зареждането, взех касовата си бележка и си тръгнах. Около три дни по-късно осъзнах: „Някои от онези шофьори си взеха бележки, аз също си взех. Бензиностанциите издават касови бележки!“. Всичко, което трябваше да направя, бе да намеря някой да ми зарежда бензин, докато съм извън града. Този човек трябваше да зарежда моята кола, вместо неговата собствена, тъй като в Пфайзер сравняваха километража на служебната кола с количеството платен бензин. Касови бележки срещу нула изминати километри в сравнение с предишния път, биха били съмнителни.
Попитах всичките си приятели, но никой не се нае. В този случай не страхът от душовете в затвора ограничаваше техния интерес, а местоположението на апартамента ми. Бях единственият от групата, който живееше в Мишауака, градче на двайсетина минути от центъра на Саут Бенд, и никой не искаше „да карам по целия път дотам, да паркирам колата си, да се качвам в шибаната ти служебна кола, да й сипвам бензин, да връщам колата ти и после да се качвам в моята и да изминавам обратно шибания път до Саут Бенд“. Можех да разбера гледната им точка. Освен това, тъй като само служителите на фирмата са застраховани докато карат служебните коли, бях отговорен за всички щети, възникнали докато някой приятел е бил зад волана, въпреки че с удоволствие бих хвърлил 500 долара за тръпката да се наслаждавам на студена бира във Вейл18, докато се предполага, че работя в щата на хузиърите19.
Когато дори предложението за неограничени количества бира не успя да зариби новоизпечените мошеници, с примирение реших да понамаля „почивните дни“. Слава богу, един свят на нови възможности ми се откри сам. Доктор Уаки, млада и необвързана лекарка, ме тормозеше от самото начало. Редовно пренебрегваше търговските ми агитации, въртеше очи и правеше унизителни коментари, като:
— Млъкнете всички, за да чуем сладкодумната реч на Джейми.
За дистрибуторите на лекарства понятието сладкодумна реч е равносилно на дърдорене по скалата на лекарското благоволение.
Тя се подиграваше на вратовръзките ми и непрекъснато ме нападаше. Ако бяхме в четвърти клас, сигурно щеше да ме рита в пищялите. Стана ясно, че ме харесва.
Тъй като работеше в един от най-важните за мен кабинети, често я виждах. С течение на времето д-р Уаки разбра, че не съм типичният дистрибутор на лекарства, който само гледа да пласира продукта си; напротив, рядко споменавах Цитромакс. Накрая тя започна да ме пита как минават уикендите ми и в кои барове ходя, като дори започна да споделя собствените си идеи за нощни забавления. Обажданията й вкъщи станаха нещо обичайно. Преди да се усетя, тя на няколко пъти ме покани да пийнем, но не можахме да съгласуваме графиците си.
Това поведение не остана скрито от колегите ми, които бяха на мнение, че да правя секс с лекарка би било добре за продажбите на Цитромакс и ме подтикваха да се срещам с нея. Успехът в продажбите обаче не беше единствената движеща сила зад тези молби. Всеки търговски представител от мъжки пол имаше поне една история как е загубил сделка заради конкурент от женски пол, който се среща с доктор, така че разбиването на превъзходството на дамите присъстваше във всяка една мъжка фантазия. Изглежда нямаше какво да му мисля толкова за излизането на среща с д-р Уаки. Но аз не бях на това мнение.
Доктор Уаки вече използваше големи количества Цитромакс. Бе тръгнала от пълното неизписване на Цитромакс до използването му при 45% от всичките си пациенти, които имаха рецепта за антибиотик (според данните за продажби, с които Пфайзер се сдобиваше от независими компании, които пък ги вземаха от аптеките) и това я правеше нашият втори по значение лекар, пишещ рецепти в града. Ако започнехме да излизаме, продажбите вероятно щяха да скочат до 70-80%, но когато връзката ни приключеше, а връзките винаги приключваха, тя незабавно щеше да се върне към дните си с нулева употреба. За мен лично дванайсет месеца с 45% продажби бяха по-добър вариант от два месеца с по 80%, последвани от десет месеца без никакви.