Мислех, че можем просто да бъдем приятели, да си пийваме, да ходим на кино от време на време. Приятели. Тя обаче имаше други планове.
Накрая в една сряда вечер излязохме да пийнем. Бях облечен с къси панталони и блуза с якичка, а тя — с черна пола, скъпа блуза и си беше сложила толкова много грим, колкото никога не бях виждал по нея. Доктор Уаки си поръча джин с тоник, а аз — голяма наливна бира. Преди да съм изпил и една четвърт, тя наведе глава назад, за да изсипе от чашата си последните капки. Поръча си още едно питие и приключи и с него преди аз да съм свършил с бирата си.
— Да не си напрегната? — попитах, а тя нервно се засмя и се огледа за сервитьорката.
Накратко, нафирка се. Не можех да й позволя да шофира в това състояние и тъй като живеех много по-близо до бара в сравнение с нея, я закарах у дома. Бях в неведение, че това е било част от плана й.
Надявах се да изтрезнее за час-два, но тя или не можеше, или не искаше. Доктор Уаки упорито ме преследваше из апартамента ми, както лудата, пощуряла от любов вещица от анимационното филмче преследва Бъгс Бъни. Не бях тичал толкова от години. В един момент потърсих убежище в банята и се появих едва когато чух мъжки глас да вика:
— Джейми?
Завръщайки се с повишено внимание в дневната (дали дамата беше способна да приеме друга човешка форма и да промени гласа си, за да задоволи нуждата си от злини, като Терминатора?), открих, че бъдещият ми съквартирант Стив стоеше на прага, а опиянената ми докторица се бе проснала на пода, с вдигната нагоре пола.
— Ъ-ъ-ъ… ще намина утре — каза Стив, измъквайки се през вратата.
Хукнах след него, като крещях, че го моля да остане за малко, но увещанията ми отекнаха без отговор между стълбищните стени. Бавно се затътрих обратно и се облегнах на затворената врата. Доктор Уаки вече не лежеше на пода. Слава богу, не беше член на групата на Терминаторите. Изтощена да ме преследва из моя апартамент, тя се бе преместила на старата ми подарена кушетка и се беше предала. След като я завих с едно одеяло, заключих вратата на стаята си и заспах. Когато на сутринта станах, тя си беше отишла. Въобразявах си, че ще мине известно време преди да я видя отново.
На следващата вечер, докато се приготвях за второто си пътуване до брега на Джърси през това лято, звънецът на вратата иззвъня. Доктор Уаки! Каква изненада! Твърде трезва и твърде разкаяна, тя се извини за поведението си предната вечер и попита дали има нещо, което би могла да направи за мен. Поклатих глава и й казах, да забрави.
— Моля те — настоя тя — наистина искам да го направя.
Почувствах се неудобно. Почесах се по врата и се заоглеждах из стаята, за да избегна настоятелния зрителен контакт. След като мярнах полуприготвения си сак, отново се обърнах към нея.
— Сериозно — каза тя — нека направя нещо за теб.
Не исках да бъда груб и се предадох:
— Е, има нещо съвсем мъничко…
Ето как стана така, че докато в 5:30 в петъчната вечер си пиех биричка в един крайбрежен бар в Си Гърт, Ню Джърси, аз всъщност пълнех резервоара си в Индиана.
След като си тръгнала от кабинета си, д-р Уаки шофирала до апартамента ми, където излязла от колата си и се качила в незаключената ми Лумина. Взела ключовете изпод постелката, после карала до бензиностанция на няколко пресечки от нас. Когато пристигнала там, извадила от жабката служебната ми карта Американ Експрес и сякаш била Джейми Райди, служител на Пфайзер, я пъхнала в колонката и напълнила резервоара ми с обикновен безоловен бензин. После взела касовата бележка, сложила я заедно с картата в жабката, шофирала обратно до моя апартамент и паркирала колата ми. Какво имате предвид като казвате, че не съм работил? Нали получихте касова бележка за бензина?