— Джейми, не казахме ли, че имаш ограничение от 75 долара?! — беше повече уточнение, отколкото въпрос.
Онази вечер му се бях обадил, за да му благодаря, че многократно е повишил самочувствието ми, макар че ми беше трудно да виждам цифрите на телефона с новата си, спечелена като награда придобивка. Уведомих го, че въобще не сме споменавали за пари, и че никога не бих надхвърлил лимита и никога не бих похарчил мои собствени пари за нещо, което със сигурност ще изгубя или счупя през следващите деветдесет дни. Брус изпусна дълга въздишка и обясни, че „ние“ ще трябва да направим сериозна счетоводна манипулация на този разход, за да избегнем усложнението. Напомни ми също да не споменавам нищо на никого от членовете на екипа, които вероятно нямаше да разберат защо получавам чифт скъпи слънчеви очила за това, че си върша работата. Недотам искрено се извиних за недоразумението относно цената и затворих. Веднага почувствах, че получавам главоболие и болката символично се излъчваше от точките, в които металните рамки докосваха мястото над ушите ми.
Болката се появяваше всеки път, когато носех очилата и това бе малко прекалено за човек, който рядко чувстваше вина за каквото и да е. Помислих, че може би трябва да страдам заради новооткрития си материализъм и не се задълбочих да търся причината за нарастващия си дискомфорт. Две седмици след случая „Рево“ спрях на паркинга пред един кабинет и неспособен да търпя повече, свалих очилата от главата си. Поглеждайки се в огледалото за обратно виждане за първи път забелязах двете прави линии, отпечатали се от притискането. Стегнатите ми слънчеви очила бяха малко прекалено стегнати и са притискали главата ми като в менгеме всеки път, когато съм ги носил. Трябваше да ги върна. Продавачът в „Сънглас Хът“ въобще не беше щастлив да ме види пак, така че дори не помолих да изпробвам друг чифт „Рево“, а направо замених причиняващия болка артикул за удобни очила „Рей Бан“ за 115 долара. Три седмици по-късно ги загубих.
Изпитанията и неприятностите от сагата със слънчевите очила станаха в светлината на ужасната ми борба да се справя с четирийсет и петте подписа, които я предизвикаха. Към това, че трябваше да преодолея препятствия, които ми изглеждаха непреодолими, като да стана преди девет, а после — да работя поне пет-шест часа през всички работни дни, се добавяше и фактът, че познавах не повече от шейсет лекари (на територия с 250 клиенти), което наистина ме поставяше в почти безизходно положение. Като добавим и известен брой клиенти в лятна отпуска, бях загубен. Следователно трябваше да придумвам всеки педиатър да се подписва и от името на двама от колегите си, тъй като времето до петък намаляваше. Което, за голямо мое съжаление, доказваше твърдението на мениджъра, че дистрибуторите наистина трябва да работят всеки ден, за да осъществят дневната си квота от посещения. За нещастие, съществуваше и друго доказателство, потвърждаващо тази глупава идея, живо доказателство — Пфайзер експертите.
За да надене зеленото сако, носено от експертите, един дистрибутор трябваше да отговаря на два критерия — първо, сумата от годините му стаж в Пфайзер и възрастта му трябваше да бъде най-малко шейсет и пет; второ, трябваше да има зад себе си огромен търговски успех. Освен това агентът трябваше да се доказва всяка година, което означаваше, че наградата не можеше да се получи по недоразумение. За разлика от „Аугуста Нешънъл“21, в този клуб членуваха и жени, макар че на филмчетата виждах много малко от тях. Повечето експерти все още сресваха косите си по начина, по който са го правили, когато за първи път са гледали в киното Бунт без причина22. Те бяха ужасно богати, благодарение на акциите си, които се бяха умножили и покачили няколко пъти от края на 80-те до средата на 90-те. И което беше най-дразнещо — тези старчета работеха, въпреки че бяха милионери. Те просто обичаха да продават и това ги измъкваше сутрин от леглото. Нещо, което не можех да кажа за себе си.
Веднъж годишно експертите летяха на служебни разноски до някое луксозно местенце за „срещи“, продължаващи по няколко дни. След това останалата част от търговския контингент на Пфайзер биваше заставяна да гледа видео, акцентиращо върху търговските съвети на експертите. За нещастие, трийсетминутното медийно мъчение винаги съдържаше прозрения като „срещайте се с повече лекари“ и други предложения, неприложими на моя територия. После модераторът обикаляше стаята и питаше всекиго колко визити е направил в деня преди заседанието — в момент, в който повечето дистрибутори си бяха вкъщи, за да си опаковат багажа — и отговорите бяха „двайсет и седем“, „двайсет и две“ и така нататък. Случайно някой осем-десет годишен казваше „четиринайсет“, предизвиквайки присмеха и съжалението на колегите си: