Да накараш някой лекар да подпише и партньора си бе друг успешен трик, макар и в по-малка степен. Тук се изискваше лекарят наистина да ме харесва и то дори повече, отколкото при предния вариант. Щях да започна закачливо, докато гледах как човекът подписва моя лист:
— Този подпис ще е труден за фалшифициране.
Обикновено следваха смях и съгласие, и в този момент щях да продължа:
— Но подписът на д-р Партнър24 изглежда доста лесен.
Още смях, след който лекарят неизбежно щеше да сподели как в миналото е бил принуден да подправи подписа на д-р Партнър в негово отсъствие, като част от всекидневната работа или нещо подобно. Но това е било назад в миналото.
— Чуйте ме, д-р Пал25, в много затруднено положение съм. Опитвам се да се освободя по-рано от работа, за да се възползвам по-добре от почивните си дни, но не съм се видял с достатъчно лекари днес. Бихте ли ми помогнали? — той винаги би ми помогнал. — Бихте ли се подписали вместо доктор Партнър?
Никой не казваше не. Благодарение на мен един хирург-ортопед стана толкова добър в подправянето на подписите на колегите си, че започна да се шегува как би могъл да изпразни банковите им сметки. Ха-ха-ха.
Като карах лекарите да подписват допълнителни документи за мостри или да подписват своите партньори, си осигурявах от трийсет до четирийсет допълнителни подписа месечно, но за тези трикове наистина се налагаше да ходя по кабинетите, понякога дори сутрин. Това беше неприемливо. Имах нужда от голямо попадение; от нещо, което би ми донесло двайсет подписа наведнъж. Кой да предположи, че една гъбична инфекция щеше да ме отведе до скритото съкровище?
— Джейми е тук! — съобщи администраторката още преди да съм прекосил чакалнята.
Необичайно развълнувана да ме види, тя дори отвори вратата към бек офиса. Погрешно разтълкувал това посрещане като знак, че трябва да направя нещо, аз тръгнах по коридора, спрях пред шкафа с мостри и започнах да проверявам запасите им от Пфайзер. Нямаше нужда да си правя този труд, тъй като една медицинска сестра бързо попита:
— Нали сте донесли Дифлукан?
Кимнах и сложих на рафтовете няколко кутии от антимикотичния препарат.
— Кой от докторите ще се подпише, дами? — попитах, докато вадех от чантата си документа за събиране на подписи.
Хмм… Никой? Благодарение на няколко преждевременно появили се на бял свят новородени, които явно не си бяха получили имейлите, определящи термините им, никой от четиримата акушер-гинеколози не беше в кабинета си. След като обясних на персонала, че не мога да оставя мострите, без да се е подписал лекар и че след няколко дни пак ще дойда, се обърнах да си ходя. Жените обаче не ми позволиха. Те имаха неотложна нужда от единствения в света препарат, лекуващ гъбични инфекции само с едно хапче и просто не приемаха не за отговор.
— Никога не съм виждал медицински център с такава неистова нужда от Дифлукан! — казах аз. — Колко пациентки с гъбични инфекции очаквате този следобед?
Въпросът ми бе посрещнат с мълчание и забити в земята погледи. Накрая една от администраторките въздъхна:
— Едно момиче от помощния персонал наистина се нуждае от него.
Горките момичета от помощния персонал. В цялата история на медицината никой от работещите в кабинета никога не бе имал гъбична инфекция или друг медицински проблем, но „момичетата от помощния персонал“ завинаги бяха прокълнати да имат болести, за които им трябваха безплатни мостри на стойност хиляди долари. Някой наистина би трябвало да направи проучване просто за да се види какво в работата на помощния персонал прави тези жени толкова податливи на болести.
Обясних им, че ще им се наложи да почакат до следващия ден, защото не ми е позволено да оставям мостри, без да получа подпис и се почувствах като глупаво хлапе, което току-що е информирало приятелите си тийнейджъри, че не могат да нападнат барчето с ликьор на родителите му. Гробната тишина, възцарила се в помещението след изказването ми, продължи няколко неловки секунди, преди една от медицинските сестри да запита:
— Не може ли д-р Джоунс да се подпише довечера на мероприятието „Вземи парче пица и бягай“?
„Вземи парче пица и бягай!“
Както обикновено напълно бях забравил за събитието, което предстоеше същата вечер. Обикновено осъществявахме образователните си програми за лекарите по ресторантите и осигурявахме лектор експерт за обсъждане на специфично болестно състояние, при което някое от нашите лекарства бе особено ефективно. Като ново поколение търговски агенти обаче, ние се бяхме отдали на творческо планиране на тези вечери, при което скучните ресторанти и лектори експерти бяха заменени от неустоими примамки. Например агентите на Пфайзер бяха домакини на „Вземи коледно дръвче и бягай“ (докторите се отбиваха до някое пазарче за коледни дръвчета и си отнасяха по едно, платено от Пфайзер), „Вземи цвете и бягай“ (докторите минаваха през някоя цветарница и избираха букет за по-добрите си половинки), „Гледай филм и бягай“ (докторите можеха да доведат децата си в киното, наето от Пфайзер за някоя съботна сутрин). В отговор, от лекарите се очакваше да обърнат по-голямо внимание на агитацията за лекарства, докато чакаха дръвчето да бъде вързано върху колата, цветята да бъдат аранжирани, или пък филмът да започне. (Пфайзер не беше единствената компания, която организираше такива събития. Другите компании бяха инициатори на „Сипи бензин и бягай“ по бензиностанциите и на „Вземи пуйка и бягай“ по празниците.) Изумително, но лекарите обикновено им обръщаха внимание и тези „различни“ програми винаги ни осигуряваха голяма посещаемост. За нещастие съществуваше правопропорционална връзка между „изобретателността на агентите“ и скоростта, с която от щабквартирата на Пфайзер обявяваха събитието за незаконно, и тези мероприятия неизменно биваха забранявани скоро след като слухът стигнеше до Ню Йорк.