— На теб и на Майкъл Джордан ви плащат за минута работа повече от всеки друг в Америка — каза той.
— Стига, бе! — отговорих, докато се чудех дали имаме калкулатор. — Наистина се засрамих.
Бях толкова засрамен, че на следващия ден ми се наложи отново да се скатая, тъй като не бях в състояние да се изправя пред клиентите си.
Както се оказа, през онзи ден злокобните облаци донесоха много повече от дъжд; те предсказаха приближаването на гръмотевична буря в моя живот. По някаква ирония дните, когато обличах костюм само за да отида на обяд, едва не приключиха заради компанията на Майкъл и нейния зъл, ултрамодерен метод за контрол над дистрибуторите.
Една вечер Майкъл седеше на канапето, докато вървеше SportsCentre и проучваше една компютризирана джаджа, която приличаше на онова нещо, върху което шофьорите на UPS те карат да се подписваш, за да си получиш пратката.
— Какво, по дяволите, е това? — попитах, докато траеше прекъсването за реклами.
— Проследяващо устройство за мостри — изсъска той, без да се разсейва.
Проследяващо устройство за мостри?
Казват, че хората, страдащи от животозастрашаващи алергии, изпитват чувство на ужас веднага след като са погълнали нещо, към което са алергични, сякаш системата за самозащита на тялото може на секундата да идентифицира присъствието на фатален нашественик. Ето как се почувствах, когато Майкъл произнесе думите „проследяващо устройство за мостри“. Не знаех какво означават, но по инстинкт разбрах, че не са добри за мен и че дори биха могли да бъдат фатални.
В стремежа си да „намали употребата на хартия“ Searle & Со похарчиха тонове пари за електронна проследяваща система. Размахвайки мини компютри, агентите караха лекарите да записват имената си на екрана, точно както го правеха и разносвачите на UPS. Като допълнителен „бонус“, новата система отбелязваше часа на всеки подпис, което пък означаваше, че мениджърът разбираше с точност деня и часа, когато д-р Смит се е подписал за мострите си.
Това наистина бе сигнал за бедствие. Как тогава един търговски представител да стане в 10:30, цял ден да не се среща с никакви лекари и все пак да изпрати осем съобщения в единайсет вечерта? След няколко секунди, през които едвам дишах, вече знаех отговора.
— Просто промени часа, или нещо подобно — казах, сякаш бе най-елементарната идея на този свят. Очевидно беше.
— Вече са помислили за това — мрачно каза Майкъл. — Таймерът се контролира от сателит.
Гадняри! Гениални гадняри!
Почти чувах тревожния звън в главата си. Ако малка компания като Searle & Со можеше да плати в брой, за да се снабди с новата технология, то тогава индустриалният гигант Пфайзер нямаше задълго да остане назад. Почувствах, че ми се гади при мисълта, че ще трябва да актуализирам автобиографията си.
Така започна чакането. Сепвах се всеки път щом чуех гласа на шефа си по гласовата поща и скоро се превърнах в „нервна развалина“. Дните станаха седмици. Накрая ми просветна, че няма за какво да се тревожа. Може би Пфайзер наистина ни вярваше!
По-реалистично погледнато, вероятно мениджърите са устояли на натиска за въвеждането на система, с която Биг Брадър би се гордял. Веднъж попитах Брус колко често минава покрай домовете на дистрибуторите си сутрин, за да разбере по кое време излизат за работа. Той ме изгледа така, сякаш му предлагах да разкрие фирмените тайни на Абот Лабораторис.
— Не мога да го правя! — каза той и лицето му почервеня. Ще бъде сметнато за вмешателство. Могат да ме осъдят.
Поклатих глава, сякаш не бях чул правилно.
— Могат да те осъдят за това, че проверяваш хората си, за да се увериш, че си вършат работата?
Най-после открих разлика между армията и Пфайзер.
Един армейски капитан, който командва рота, има три или четири взвода от по четиридесет войници всеки. Този човек работи за някой подполковник, който ръководи батальон, състоящ се от три до пет роти. През седмицата подполковникът проверяваше тренировъчната програма на батальона, за да разбере дали ротите Алфа, Бета, Гама и Делта се упражняват в стрелба със своите М-16, в ориентиране и издигане на бивак, а после скачаше в превозното си средство и отпътуваше без те да разберат, че ги е наблюдавал. Командирите на бригади (полковници, под чието разпореждане са три-четири батальона) и дивизии (генерали, които отговарят за пет бригади) правят същото. Как иначе един шеф би разбрал дали хората му наистина проявяват поведението, необходимо за успех? Проверката не показва липса на вяра, а просто желание да се увериш, че стандартите се спазват. Всеки ръководител може да стегне хората си да изглеждат добре, когато знае, че Старецът е наоколо, но какво става през останалите 99% от времето, през които той и хората му не са наблюдавани? Всеки шеф иска да се увери, че хората му вършат всичко правилно; ако не е така, командващият ще им „подскаже“ начини да се поправят.