Представях си сцената, в която един командващ рота докладва на своя командващ батальон:
— Не мога да работя така, сър. Не ми е приятно, че се появявате тук без предупреждение, за да наблюдавате какво правя. Това си е направо дразнещо. Спрете с това поведение или ще ви съдя.
Онзи млад капитан щеше да прекара остатъка от кратката си кариера в опити да спаси собствения си задник от ботуша на шефа си.
Е, такава беше ситуацията в Пфайзер. Можех да паркирам Лумината си на улицата пред дома ми за цял ден и да не се тревожа, че Брус ще се отбие и ще ме сгащи. Дори да обиколеше квартала и да видеше колата ми на паркинга в два следобед, доказателството му беше неприемливо за фармацевтичния съд.
Брус обаче си бе създал собствена система да ме вкарва в правия път. Умишлено планираше обиколките си с мен за петък, което ме спираше както от излизане в четвъртък вечер, така и от по-ранното заминаване за уикенда, или за дните след рождения ми ден, след Суперкупата или след финала.
След един особено брутален ден, в който Брус ми бе нанесъл двоен удар, работейки с мен в деня след баскетболния шампионат на NCAA (National Collegiate Athletic Association — Национална университетска спортна асоциация), което пък съвпадна с рождения ми ден, се строполих на дивана в шест. Вечерта. Гърбът и краката ме боляха; стомахът ми все още се преобръщаше от махмурлука, съчетан с целодневното изразходване на нерви от обикалянето по кабинети и ужаса, че лекарите биха ме запитали „Кой сте вие?“.
— Боже, какъв дълъг ден! — обявих на съквартирантите си. — Не разбирам как хората го правят.
— Колко дълъг беше? — попита Стив.
— От осем до пет и половина — прошепнах, почти неспособен да събера сили да говоря.
Стив и Майкъл се спогледаха.
— Добре дошъл в реалния свят — каза Стив без следа от съчувствие.
Реалният свят?
И срещу него трябва да има лек.
Девета глава
Така е при продажбите, глупако!
Въпреки че бях наясно с всичките си неотработени работни часове, бях зашеметен щом открих, че продажбите ми са започнали да намирисват. Смятах, че докторите ме намират за толкова мил, за колкото аз самият се мислех, и че ще продължават главоломно да изписват рецепти за всичките ми лекарства. Вместо това, бях класиран сред по-слабата половина от екипа и сред по-посредствената четвърт в национален мащаб. Това шокира и Брус.
— Не разбирам, Джейми — каза той в края на един проточил се обяд в кафенето Лула. (Създавах на Стив много работа.)
С Брус правехме преглед на представянето ми в продажбите. По-точно той правеше прегледа, а аз мънках и увъртах.
— Осъзнаваш ли, че си единственият, получил два бона бонус за първата половина на годината? — попита той невярващо.
Вдигнах поглед от традиционната пуйка със сирене проволоне, и срещнах строгия му поглед.
— Имаш предвид, че ми плащат повече? — въобще бях забравил за бонусите.
Изпъкналите очи на Брус почти изскочиха от орбитите. Това не бе отговорът, който очакваше, и той започна да масажира слепоочията си по същия начин, по който го правеше баща ми, когато обсъждахме оценката ми 4 минус по богословие. После тропна с ръце по масата и неколкократно поклати глава:
— Трябва да намеря начин да те мотивирам, Джейми, защото е явно, че за теб парите не са стимул. Разбираш ли, повечето хора се впускат в продажбите, защото искат да натрупат колкото могат повече пари.
Свих рамене. Брус шумно въздъхна и огледа кафенето, сякаш отговорът се криеше някъде на масите около нас.
— Просто не мога да разбера защо не се получава с продажбите ти. Когато и да изляза да работя с теб, Джейми, сестрите ме уверяват, че ти се срещаш с лекарите, винаги даваш подробни обяснения и ги спечелваш за бизнеса. Затова не мога да проумея защо не се справяш по-добре, не говорим да си номер едно.