— Просто го накарай да ти повярва, да види играча в теб — той направи драматична пауза, преди да продължи. — В края на интервюто, ще те попитат: „Имаш ли някакви въпроси, Джейми“. Задай типичните за случая: „Колко време продължава обучението? Кога ще бъда повишен? Ще имам ли премии?“. И когато ти отговорят, му го сервирай.
Спрях със записките по трите въпроса, които според него би трябвало да задам, но за които всъщност никога не се бях замислял. Кое да му сервирам?
— Седни на ръба на стола, погледни го право в очите и кажи: „Господин Интервюиращ, знам, че съм точният човек за тази работа. Знам, че ще се справя с лекота с продажбите и ще си върша чудесно работата, затова се чудя има ли нещо… нещо, което ви спира да ме наемете още сега?“.
Това звучеше малко нахално дори и за егоцентрик като мен и му го казах.
— В това е истината! — отговори ми той. — Като търговски представител трябва да вярваш, че си най-добрият и да го демонстрираш още на интервюто, или с теб е свършено. Дори и останалата част от събеседването да мине зле, накрая трябва да го убедиш. Разбери, голяма част от работата ни е просто да задаваме на лекарите въпроса:
— Докторе, ще използвате ли първо нашите лекарства, за да лекувате бронхити?
Ако човекът каже да, страхотно. Ако каже не, отново всичко е наред, защото тогава започват истинските продажби.
Затворих телефона зашеметен.
Интервюто се състоя в 8 сутринта, един петък в края на юни. Явих се в хотела в 7:45, издокаран в син костюм, бяла риза, червена вратовръзка и обувки със заоблен връх. Веднага забелязах десетина други мъже с къси подстрижки и облечени точно като мен — първият ми сблъсък с факта, че в Пфайзер обичат военните. Пфайзер набираха свежи търговски попълнения за педиатричните си продукти и резултатът бе, че трябваше да наемат 150 нови търговски представители до 1 август.
След като се справих с обичайната бумащина, бях повикан в един от хотелските апартаменти, за да се срещна с местния директор по човешките ресурси Брендън Самтингротър. Имаше много повече от лека прилика между него и Ник Торели, бившият съпруг на Карла от „Бар Наздраве“. Брендън дразнещо подхвърли „Аз отговарям за човешките ресурси!“ и припряно ми махна, внушавайки, че всяка минута от времето му е ценна. В осем сутринта денят му вече бе тръгнал на зле. Поздрави ме сдържано.
— И така, искате да се установите някъде в Средния Запад, нали?
— Моля?
Последвалият снизходителен поглед внушаваше, че интелигентността ми е под средната. Защо хората на средна възраст ме мислят за тъп?
Въздишка.
— Средният Запад. Искате да се установите някъде в Средния Запад, нали?
Помислих си, че има някаква грешка. Навярно ме беше объркал с някой нещастник без специалист по набиране на кадри, който да му уреди събеседването; без съветник, който знае, че кандидатът му би работил само в Чикаго и бе гарантирал, че работата е в Чикаго.
— Не — погледът му стана суров — казаха ми, че работата е в Чикаго.
Брендън — човешките ресурси затвори очи и потърка носа си в основата, точно на мястото, където се бяха отпечатали очилата му.
— Тогава няма да има интервю.
— Извинете?
Той вече бе започнал да прибира автобиографията и другите ми документи в кафявата папка.
— Няма да има интервю! — той стана, сложил ръце на хълбоците, а аз седях със зяпнала уста. — Няма място в Чикаго. Не искам да си губим времето — нито вашето, нито моето. Няма да има събеседване.
Трябваше да изляза. Още по-добре, ако преди това му бях казал „Дръж ме да не падна!“. После трябваше да намеря великия съветник Джон Драйър и да му кажа да си го начука. (Представяте ли си, съветник да подведе кандидат за работа?) Не направих нито едно от двете. Вместо това попитах Брендън — човешките ресурси дали има място в районите около Чикаго. Той ме изгледа, сякаш официално му губех времето. Бързо му разясних, че според условията за предсрочно напускане на армията, трябва да живея в радиус от сто и двайсет километра от военния гарнизон в Чикаго. Той мълчаливо закима. Сграбчи лист хартия и зачете имената на различни градове с новооткрити свободни места. Щом каза „Саут Бенд, Индиана“, подскочих:
— Ще взема Саут Бенд!
Брендън ме изгледа подозрително с премрежен поглед и попита защо. Обясних му, че съм се дипломирал в Нотр Дам и познавам района. При тези думи лицето му претърпя пълна промяна — от пълен темерут към отдавна невиждан приятел. Протегна ръка за сърдечно ръкостискане и се усмихна: