— Не, наистина. Как са продажбите ти?
— Всичко е наред, татко. Е, точно сега малко са поспаднали.
Предположих, че ще отговори с някоя „безобидна“ забележка и ще сменим темата.
— Колко са спаднали? — попита той и прозвуча леко ядосан. Нямаше измъкване.
— Толкова, колкото може да се понесе.
— Но поне изпълняваш квотата си, нали?
Един път търговски агент, завинаги търговски агент.
— Не, татко — реших да бъда честен аз. — И миналата година не я изпълних.
Зачаках потопа от словесни нападки.
— Майтапиш ли се с мен?
Уверих го, че съм напълно сериозен.
— Колко процента си изпълнил от квотата си?
— Осемдесет и осем.
— Ха, ха, ха! — смехът изригна дълбоко от голямото му шкембе. — Това е ужасно! — изсумтя той. — Не мога да повярвам! Виагра е най-популярното лекарство в историята, а ти не можеш да си изпълниш квотата?!
Още смях, последван от внезапна кашлица. Помислих, че се е изчерпал, че е свършил запасите си.
— Задръж, не затваряй — изпъшка той, сякаш можеше да ме види, че се подготвях да затворя телефона.
Задържах.
— Не си изпълнил квотата си за Виагра! Май просто си най-некадърният дистрибутор на света!
Беше изпаднал в истерия и трябваше да затвори.
Благодаря ти за подкрепата, татко. Тя значи много за мен. Продължавай да се смееш. Но скоро няма да проверявам пощенската си кутия за онези мостри.
Епилог
В края на юли 2000 година карах през Северна Каролина, когато телефонът ми звънна.
— Как е? — попита обадилият се.
Налагаше се да викам заради грохота по пътя; когато шофираш със 130 км/ч си е доста шумно.
— Как мислиш, че съм?
Той завистливо се засмя.
Беше първият път, когато Мич ми се обаждаше, откакто два месеца по-рано бях напуснал Пфайзер. Напуснах приятелски, макар и огорчен.
Отегчението и разочарованието дружно ме отдалечаваха от първия ми цивилен работодател.
Както обясних по-рано, от Пфайзер ни програмираха да предаваме вярното послание на всеки и при всяко посещение. Всъщност, ето какво ни каза един легендарен дистрибутор от Южна Калифорния, попитан за тайната на забележителния си успех:
— Всеки път, когато се срещна с някой лекар, казвам едно и също.
Задалият въпроса поиска разяснение:
— Но когато…
Суперзвезда от двайсет години, другият го прекъсна и каза по-бавно:
— Казвам същото нещо всеки път.
Ако ме заставеха да следвам тази мантра, само след два дни щях да забия между очите си някоя химикалка Цитромакс. Макар че никога не следвах корпоративните правила и доста често забравях да спомена продуктите си, аз все пак имах чувството, че отново и отново говоря едно и също. Звукът от собствения ми глас наистина се състари бързо, а този звук идваше от човек, който наистина обичаше гласа си. Професиите, също като лекарствата, имат странични ефекти и фармацевтичните продажби не правеха изключение. На първо място сред оплакванията си дистрибуторите слагаха скуката. Разбира се, когато печелиш 100 000 долара годишно, работейки само двайсет часа в седмицата, това я прави по-поносима от стомашните болки да речем.
За жалост, нищо не може да успокои болката, че си отегчен да живееш насред нищото.
Бях 31-годишен ерген и навлизайки в третата си година живот сред фермерската общност, бях готов за смяна на обстановката, за повишение в някой по-населен район. Очевидно, топ изборът беше Департаментът за обучение в Ню Йорк, но Лос Анджелис и Сан Франциско също бяха добри варианти. Мениджърите не се съгласиха — не с градовете, а с идеята. Не успях да се изкача до двайсет и втората позиция за региона и за нещастие лошите продажби на Виагра ми отнеха възможността за „година на пробив“, която висшестоящите искаха да видят, преди отново да ме повишат. Казаха ми да бъда търпелив.
Вместо това приех съвета на всезнаещите си приятели и поисках извънреден отпуск — нещо, което те постоянно си просеха и което с лекота получаваха от компаниите си.