Борис Виан
Любовта е сляпа
I
На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изглеждаше странно непроницаема, между другото — сякаш беше силно оцветена в синьо.
Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар“ № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването. Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов.
Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините, процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти, заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.
Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.
II
На тринайсети август Орвер Латюил1 се събуди след тристачасов сън; изплуваше от доста тежко пиянство и отначало помисли, че е ослепял, което правеше голяма чест на поднесените му напитки. Беше нощ, но особена нощ, защото, с отворени очи, той имаше чувството, което човек изпитва, когато върху затворените му клепачи падне светлината на електрическа лампа. С несигурна ръка потърси копчето на радиото. То работеше и новините го просветиха горе-долу.
Без да обръща внимание на празните коментари на говорителя, Орвер Латюил размисли, почеса се по пъпа и помирисвайки нокътя си, призна, че има нужда от баня, но тази удобна мъгла, паднала върху всичко като плаща на Ной върху Ной или като мизерията върху бедните, или като воала на Танит върху Саламбо, или като котка в цигулка, го накара да се убеди, че банята е ненужна. Впрочем мъглата имаше лек мирис на туберкулозна праскова и трябваше да убие личните миризми на спарено. Между другото звуковете се чуваха добре и шумовете, обвити в тази вата, придобиваха странен резонанс, светъл и бял като гласа на лирично сопрано, чието небце, пробито при нещастно падане върху ръчката на плуг, е било заместено с протеза от ковано сребро.
Първо, Орвер прочисти мозъка си от всички проблеми и реши да действува, сякаш нищо не се е случило. Вследствие на което се облече безпрепятствено, защото дрехите му бяха подредени на мястото си, с други думи — едни по столовете, други под леглото, чорапите в обувките, едната обувка в някаква ваза, другата под нощното гърне.
— Боже мой — каза си той. — Колко е странна тази мъгла.
Това не особено оригинално размишление го спаси от дитирамбите, от обикновения ентусиазъм, от тъгата и мрачната меланхолия и той просто постави явлението в категорията на констатираните неща. Но лека-полека добиваше смелост и привикваше към необичайното, докато накрая реши да предприеме няколко експеримента с хора.
— Ще сляза при портиерката и ще оставя панталона си разкопчан — каза той. — Да видим дали има мъгла, или това е от очите ми.
Картезианското мислене на французина го кара да се съмнява в съществуването на непрогледна мъгла дори ако тя е толкова гъста, че му пречи да вижда, но това не може да се каже по радиото, защото човек може да се ориентира и да реши да повярва в чудото. Всички в радиото са говеда.
— Разкопчавам се — каза Орвер — и слизам така.
Той се разкопча и слезе така. За първи път в живота си забеляза скърцането на първото стъпало, скрибуцането на второто, скриптенето на четвъртото, хрускането на седмото, пукането на десетото, трещенето на двадесет и второто и дрънкането на месинговия парапет, чиято крайна подпорка беше отлепена.
Насреща някой се качваше, като се държеше за стената.
— Кой е? — попита той, като се спря.
— Льорон! — отговори г-н Льорон2, който живееше срещу него.