Сребърното сърце напусна възмутено кантората, като се размяташе и блъскаше напосоки в мебелите. Питчър издебна удобен момент, за да подхвърли на деловодителя, че всеки божи ден „старият“ става по-разсеян и по-завеян.
Работата напираше и се разгаряше все повече и повече. На борсата търпяха тежки удари пет-шест вида акции, в които клиентите на Максуел бяха вложили много пари. Нарежданията за покупка и продажба хвърчаха напред-назад като лястовички. Застрашени бяха и някои от акциите на самия Максуел и той работеше като сложна, изпипана, здрава машина, натоварена до краен предел, пусната с пълна скорост, безотказна, готова да взема решения и да действува с точността на часовников механизъм. Акции и бонове, заеми и ипотеки, облигации и гаранции — това беше светът на финансите, в който няма място нито светът на човека, нито светът на природата.
Когато наближи време за обед, в тази лудница настъпи известно затишие.
Максуел стоеше до бюрото с ръце, пълни с телеграми, със затъкната на дясното ухо автоматична писалка и коса, падаща на безредни кичури по челото му. Прозорецът беше отворен, защото милата прислужница Пролет беше пуснала отоплението и по парните тръби на земята се разливаше топлина.
И през прозореца се вмъкна — може би погрешка — нежен, сладък мирис на люляк, който сепна борсовия посредник и го прикова за миг на място. Защото така ухаеше госпожица Лесли; това бе нейното неповторимо ухание.
При този мирис той я видя пред себе си съвсем ясно, почти осезаема. А светът на финансите се сви, сви и се превърна в точица. Тя беше в съседната стая, само на няколко крачки от него.
— Да пукна, ако не го направя — каза си Максуел полугласно. — Ей сега ще й го кажа. Чудно как не съм го сторил много по-рано.
И той се хвърли към стаята на секретарката с бързината на борсов играч, който бърза „да покрие“, докато не са му видели сметката, и връхлетя на бюрото й.
Тя вдигна глава и се усмихна. Лека руменина се разля по страните й, а очите й го гледаха мило и открито. Максуел се облакъти на бюрото. В двете си ръце все още стискаше пачка книжа и на ухото му стърчеше писалката.
— Госпожице Лесли — започна припряно той, — имам само минутка свободно време. Искам да я използувам, за да ви кажа нещо. Искате ли да ми станете жена? Никога не съм имал време да ви ухажвам, както е възприето, но аз ви обичам истински. Моля ви, отговорете ми по-бързо, че инак тези типове ще смачкат без остатък Тихоокеанската.
— Нищо не разбирам! — възкликна младата жена. Тя стана и се втренчи в него с широко отворени очи.
— Какво има за неразбиране? — каза нетърпеливо Максуел. — Просто искам да се омъжите за мен. Аз ви обичам. Отдавна се каня да ви го кажа и сега откраднах една минута, докато имаме малко отдих. Ето че пак ме викат на телефона. Кажете им да почакат за миг, Питчър. Ще се омъжите ли за мен, или не?
Оттук нататък държането на секретарката стана много странно. Отначало тя като че ли не можеше да се съвземе от изненада, после от учудените й очи бликнаха сълзи, а след това в тях грейна слънчева усмивка и жената прегърна нежно през врата борсовия посредник.
— Сега вече разбрах — каза меко тя. — Тази борса измества от съзнанието ти всичко останало. Как се уплаших отначало. Нима забрави, Харви? Нали в осем часа снощи се оженихме в Малката черква на ъгъла.