Освен че бяха построени край лъкатушещи ручеи с дървета по бреговете и бяха изградени от кирпич, между Каза Палома и дел Сол имаше малко прилики. Както и в дел Сол, централната къща бе оградена от здрави стени, а тесните бойници в гладката им повърхност напомни убедително на Сара, че тези земи са все още диви и опасни. Команчите продължаваха да извършват смели набези и обезпокояващо много жители на Тексас намираха смъртта си в индианските атаки.
Повече от дузина постройки бяха струпани около стената, която ограждаше хасиендата, но те изглеждаха толкова отчайващо въпреки новите си сламени покриви, че тревогата на Сара се задълбочи. Тук не я посрещнаха добре оформени ниви, нито овощни градини; Палома беше просто едно малко, самотно селище сред безбрежната пустош, която го обкръжаваше и макар че имаше доста окуражаващи знаци, че хората на Янси са поработили здраво за краткото време, което бяха имали, беше очевидно, че Палома е била изоставена на разрухата.
Кактуси и мескитови дървета бяха избуяли навсякъде и независимо че повечето трънливи храсти около имението бяха изкоренени и събрани на купчини, за да ги горят, накъдето и да погледнеше Сара виждаше колко много работа още трябва да бъде свършена — навсякъде се забелязваха изпочупени огради, останки от стари плевни и хамбари и прогнили навеси. Докато яздеха, проправяйки си път между крякащите кокошки и блеещите кози, които хората на Янси бяха взели със себе си, тя мрачно призна, че за да се възвърне поне част от предишния блясък на имението, ще са нужни страшно много пари, цяло богатство. Със сигурност много повече, отколкото тя притежаваше, криво се усмихна тя. Проклетият Янси отново се бе оказал прав!
Когато влязоха през портите в земите на имението, Сара осъзна, че Каза Палома е много старо селище, а главната сграда приличаше повече на крепост, отколкото на къща. Хората на Янси със семействата си бяха работили здраво, за да придобие имението човешки вид и забелязвайки по лицата им, че те очакват реакцията им докато се блъскаха, за да се приближат колкото се може по-близо до своите сеньор и сеньора, Сара сърдечно им се усмихна и лошото й настроение изчезна. Каза си, че трябва да е щастлива от обрата, който нещата бяха взели. В крайна сметка, разсъждаваше логично тя, ако беше пристигнала в Палома и беше заварила потискащото, порутено място така, както вероятно го бяха намерили хората на Янси, преди да се хванат на работа, тя щеше да остане напълно съкрушена от непосилната задача, която щеше да се изправи пред нея. Задача, която ставаше двойно по-тежка от факта, че ако се провалеше, не само че щеше да остане без пукната пара в джоба, но и останалите членове на домакинството й от Магнолия Гроув щяха да са обречени на същата съдба.
Сара потръпна от картината, която се бе появила пред очите й. Изведнъж се почувства безкрайно щастлива, че не бе дошла тук само с романтичните си мечти и една каруца, побрала всичко, което притежаваше и усмивката й стана още по-сърдечна и ослепителна.
Янси, който й помагаше да слезе от коня, остана поразен от прекрасната й усмивка и ръцете му здраво обгърнаха гъвкавия й кръст.
— Не си ли разочарована? — попита с дрезгав глас той, като не се лиши от удоволствието бавно да плъзне тялото й надолу по своето.
Дъхът на Сара спря, когато тя срещна погледа му и откри явното желание в очите му. После бавно поклати глава.
— Не — меко каза тя. — Не съм разочарована.
Янси забрави за всичко друго, освен за любимата жена в ръцете му. Без да обръща внимание на хората около тях и без да се стеснява, той внимателно я привлече към себе си, като все пак й оставяше възможност да се отдръпне и после нежно я целуна.
Радостните възгласи на околните ги върнаха рязко към реалността. Осъзнал къде се намират и забелязал хората, които наблюдаваха с нескрит интерес, Янси неохотно откъсна устни от нейните. На лицето му се появи весела усмивка.
— Добре дошла в Каза Палома, mi esposa… — прошепна той. — Надявам се тук да бъдеш много щастлива.
В следващите няколко мига се разменяха поздрави и докладваха на Янси докъде са стигнали различните работи, с които се бяха захванали хората му по неговите нареждания. Постепенно обаче хората се разпръснаха, за да продължат всеки своята работа. Естебан беше един от последните и след като си размениха няколко шеги, Янси му нареди да се яви по-късно при него. Едва когато Естебан нахлупи сомбрерото си на главата и се отдалечи, Янси се сети за Хайръм.
Със суров блясък в очите и с ръка все още около кръста на Сара, Янси бавно се обърна към Хайръм, който беше останал на коня си през цялото време, докато траеше врявата, предизвикана от пристигането им.