Малкият, открит вътрешен двор в средата на къщата беше великолепна изненада за нея, както и изящната плачеща върба, засенчваща почти целия двор и миниатюрния звънлив фонтан. Стар храст с жълти рози пълзеше, здраво захванат по едната стена на хасиендата, а нежният му аромат се носеше в топлия въздух и Сара забеляза, че в основата на другата стена, на слънце бяха поставени няколко глинени гърнета с прясно засадено червено и бяло мушкато. В хладната сянка на върбата бяха примамливо поставени малка черна масичка от ковано желязо и два стола с червени възглавници и на Сара й се прииска да се отпусне и да остави да я изпълни спокойната и ведра красота на това място.
За разлика от дел Сол, тук нямаше покрити галерии с изящни арки и почти всички стаи на хасиендата бяха отворени към този централен вътрешен двор. Това беше характерно за повечето испански къщи — в него се събираха семействата и прекарваха по-голямата част от времето си. Сара разбираше защо — мястото беше толкова примамливо!
— Харесва ли ти? — попита Янси, усмихнал се на изразителното й лице.
— О, да! — радостно отвърна Сара. — То е като оазис на спокойствието — като че ли външният свят просто се е стопил.
Янси едва забележимо се усмихна и отново огледа двора. В очите му се появи замислено изражение и той бавно каза:
— Спомням си, че майка ми много обичаше това място. Двамата с баща ми с часове седяха на тази масичка, смееха се и приказваха, докато аз си играех в краката им. А когато той заминаваше, тя седеше тук и му пишеше дълги писма, или пък ми четеше на глас тези, които той й беше изпратил — поне голяма част от тях. Сигурен съм, че е пропускала някои части заради невинните ми уши!
— Изглежда майка ти и Сам са били силно влюбени един в друг — започна неуверено Сара. Янси рядко говореше за родителите си и тя не искаше да нарушава потока на спомените му, но думите му просто се нуждаеха от отговор.
Янси й хвърли скептичен поглед.
— Е, в началото със сигурност е било така — преди Анди и дядо ми да ги разделят.
— Но как дедите ти са могли да го направят? — възрази Сара. — Това не е могло да се случи, ако Сам и майка ти наистина са се обичали.
Янси изсумтя.
— Анди презираше майка ми и независимо, че родословното й дърво беше доста по-внушително от неговото, той винаги я бе смятал за „испанска блудница“, за която баща ми се е оженил напук на неговата воля! — Той изглеждаше мрачен. — Едно нещо признавам на това старо копеле — той никога не направи опит да прикрие отношението си към майка ми и сватбата й със Сам! Чувстваше се непоносимо унизен и съм сигурен, че е умрял, проклинайки майка ми, а може би и мен самия.
— Но защо Сам нищо не е направил? Как е могъл просто да стои настрана и да позволи на Анди да го раздели от майка ти?
Янси въздъхна и нетърпеливо потри врата си с ръка. Не обичаше да говори за родителите си и изобщо за миналото и в друг случай щеше да прекрати този разговор. Той обаче усещаше, че за Сара е важно да разбере как са стояли нещата, какво чувства той към Сам и как се отнася към любовта…
— Сам не можеше да се бори против баща си — започна неохотно той. — Анди го беше възпитал да му се подчинява безпрекословно и ми се струва, че единственият път, когато Сам му се е противопоставил, беше когато избяга с майка ми. Понякога се питам откъде е намерил смелост за това — то беше толкова нехарактерно за него. — Той беше вперил невиждащ поглед към малкия фонтан, струите на който изпълваха със звънливи звуци двора, а после рязко каза: — Сам беше внимателен, отстъпчив човек и както знаеш, съвсем безволев. И в най-старите ми спомени за него той винаги бе избирал пътя на най-малкото съпротивление и тъй като Анди постоянно ругаеше майка ми и изискваше неща, които Сам не можеше да се прави, че не забелязва, не е никак странно, че те в края на краищата се отчуждиха един от друг — независимо колко много са се обичали в началото. Старият Анди Кантрел беше дебелоглав егоист и деспот, въпреки че ми е дядо! — откровено каза Янси. — Той беше свикнал да се налага и да пречупва волята на хората, когато му изнася. Старият негодник беше и умен — залагаше на предаността на Сам към него и винаги го викаше обратно в Магнолия Гроув, претендирайки че има някаква неотложна работа, която само той може да свърши. След известно време на Сам му беше по-лесно просто да прави това, което Анди искаше от него.
— Но майка ти не е ли могла да… — Сара го гледаше ужасена.
— Какво да направи? — хладно отвърна Янси. — Да се бори със свекъра си за любовта на съпруга си? — Той изръмжа със суров израз на лицето: — Ако Сам беше мъж на място, истински мъж и не беше позволил на Анди да го манипулира, нямаше да има нужда тя да се бори за любовта си! Тя не трябваше да го прави! — Лицето му загуби суровото си изражение и върху него се изписа умора. — Не бяха само Сам и Анди — тя също си имаше проблеми. Нейният баща също не приемаше брака им и въпреки че в края на краищата се примири с него, по свой начин положи всички усилия да я настрои против Сам и да омаловажи чувствата й към него. И двамата бяха уязвими — Анди настройваше Сам, а Армандо — Маделина и те нямаха никакъв шанс. Това, което се случи между тях, бе неизбежно и аз се съмнявам, че нещата щяха да се поправят, ако майка ми бе надживяла Анди — злото вече беше сторено.