Сара оглеждаше очарователния двор със замислено изражение и се мъчеше да си представи какво е чувствала Маделина, влюбена и омъжена за един човек, но постоянно губеща битката с неговия баща и постоянно настройвана срещу него от собствения си баща. А и Сам — какво ли му е било на него? Беше обичал майката на Янси — в това Сара бе убедена; бил е влюбен в Маделина както в никоя друга жена… но Янси не вярваше в това… Тя се извърна към него и внезапно попита:
— Ти обвиняваш Сам за всичко, нали?
Янси остави шапката си на желязната масичка и уморено прокара ръце през косата си.
— Не и не го мразя — никога не съм го мразил. Може когато бях по-млад да съм негодувал, че не е бил по-силен, че не е застанал зад мен и майка ми, но омразата никога не е завладявала мислите ми. Той ме обичаше по свой собствен начин и когато станах по-възрастен, осъзнах, че той просто не можеше да не бъде слаб. — Янси сви устни. — Даже и след Маргарет не го намразих. Той ме нарани дълбоко — не мога да го отрека — и имаше един период, в който бях така изпълнен с болка и яд, че ми се струваше, че го мразя, но не бях прав. Той ми беше баща и след всичко, което беше казано и извършено, аз го обичах.
Сара потърси с поглед очите му и това, което откри в тях, я убеди, че той казва истината — наистина бе обичал Сам. После тихо го попита:
— Щом си го обичал, защо не отговори на нито едно от писмата му? — Тя не можеше да потисне обвинителната нотка, която трептеше в гласа й. — Когато беше на смъртно легло, той те умоляваше да дойдеш да го видиш, но ти не го направи! Твърдиш, че си го обичал, но му отказа единственото нещо, което желаеше — да си до него, когато умира!
Янси се намръщи.
— За какво, по дяволите, говориш? Освен проклетия пратеник на адвоката му, никога не съм получавал писмо от него — нито едно!
Сара изглеждаше смутена.
— Но… но той ти писа — много пъти. — Янси я гледаше скептично и тя разпалено продължи: — Аз съм виждала писмата с очите си, наистина! Даже писах някои от тях вместо него!
— Е, аз не съм получил нито едно! — Той я сграбчи за ръката и я разтърси. — Наистина ли смяташ, че ако съм получил писмо от Сам, ако съм знаел, че умира и иска да ме види, е нямало да отида при него? Исусе Христе! Колко високо мнение имаш за мен!
Тя го погледна несигурно. В думите му имаше толкова болка и възмущение, че тя не знаеше в какво повече да вярва.
Чул въздишката й, Янси повдигна брадичката й и се взря в изумрудените дълбини на очите й.
— Никога не съм получавал писмо от Сам — подчерта той. — Ако бях получил, през ада щях да мина, но да се върна при него. А преди да приключим с неприятната тема за брака на родителите ми, нека те уверя, че аз не съм като баща си. Нито съм слаб, нито лесно мога да бъда пречупен и никога няма да позволя на който и да било да издигне преграда между нас!
Споменът за думите на Ан я прободе и Сара, дълбоко поела дъх, хладно отвърна:
— Не, не вярвам, че ще го допуснеш… но нашите отношения са твърде различни, нали? Ние не се обичаме и ти се ожени за мен по съвсем практични съображения. Любовта няма нищо общо с това!
Ноздрите на Янси се разшириха от гняв и очите му яростно заблестяха.
— Малка сляпа глупачка! — дрезгаво рече той. — Предполага се, че жените разбират от тези неща, но ти си така заслепена от това проклето условие в завещанието на Сам, че не виждаш и това, което е под носа ти. — Той грубо я разтърси. — Знаеш ли, има моменти, когато страшно ми се иска да извия прекрасната ти шия! — После, наблягайки на всяка дума и изстрелвайки я като куршум, той каза: — Практичните съображения нямат нищо общо с нашия брак! Ако бях практичен човек, щях да те оставя на вълците и да се смятам дяволски щастлив, че съм се отървал толкова лесно!
Сара го гледаше с отворена уста и нещо в очите му, нещо в тона на думите му хвърляше лъч на омайна надежда в душата й. Без да сваля поглед от матовото му лице, събрала цялата си смелост, тя го попита задъхано:
— Искаш да кажеш, че не си се оженил за мен заради Каза Палома? — Тя нервно преглътна. — Че си имал други причини да ме вземеш за жена?