Изведнъж в стаята проехтяха ударите на часовник, отброяващи три часа и Янси подскочи в леглото.
— Исусе Христе! Не знаех, че е толкова късно! — Той изскочи от леглото, бързо се облече и като целуна пламенно Сара, дрезгаво каза: — Не искам да те напускам, но обещах на Естебан да се срещнем в два часа и закъснявам с цял час!
Той излезе от стаята преди Сара да успее даже да го попита кога ще се върне. Вече не й се спеше, а и нямаше друга причина да остане в леглото, затова тя се огледа за дрехите си като си мърмореше нещо за мъжете. Откри дрехите на пода, където Янси ги бе хвърлил по-рано и с лека глупава усмивка на устните ги събра и се облече.
Когато влезе най-напред в стаята, не бе имала време да я огледа подробно, но сега, без разсейващото присъствие на Янси, което да я отвлича, тя се огледа любопитно наоколо. Стаята беше просторна и приятно обзаведена. Имаше само една врата и когато замислено я разгледа и установи, че няма ключалка, Сара направи печална гримаса. Не се съмняваше, че се намира в стаята на господаря и че в Каза Палома няма допълнителни стаи към нея или друга спалня, в която господарката на хасиендата да може да се оттегли — или да се заключи от съпруга си!…
Янси се беше замислил върху този приятен факт докато бързаше за срещата с Естебан, а на красивото му лице беше разцъфнала несъмнено доволна усмивка. Даже и когато влезе в малката sala в задната част на хасиендата, където се бяха разбрали да се видят, усмивката още не бе напуснала лицето му, а когато откри, че въпреки закъснението му Естебан търпеливо го чака, доброто му настроение още повече се повиши. Двамата мъже се поздравиха и Янси се извини за закъснението. Двамата се настаниха в тъмнозелените кожени столове пред масивното махагоново бюро с изящна дърворезба и започнаха да обсъждат повода за срещата.
— Открих откъде са взели змията, сеньор — поне аз съм убеден, че става дума за същата змия — каза откровено Естебан, а черните му очи бяха вперени в лицето на Янси.
— Откъде? — изстреля в отговор Янси.
— Нали познавате Гилермо — синът на Лупе, братовчеда на Мария? — започна спокойно Естебан и когато Янси кимна, той продължи: — Преди около две седмици Гилермо заедно с няколко други момчета си играели навън и намерили голяма змия — както ще си спомните тя е била много голяма, по-голяма от нея никой от тях не бил виждал и те я хванали и я занесли в къщи в чувал.
— Била е змията на Гилермо? — попита недоверчиво Янси, без да може да повярва, че който и да било от хората му е искал да стори зло на Сара. — Гилермо ли е сложил проклетата змия в леглото на Сара?
Естебан поклати енергично глава.
— Сеньор! Как може да си помислите такова нещо! Не! Не! Гилермо никога няма да навреди на вас или на сеньората! Никога!
Янси изглеждаше засрамен.
— Знам, че дори не трябваше да си помисля за такова нещо — прости ми! Кажи ми какво се е случило.
— Не знам точно какво е станало и причината да не потърся веднага Гилермо, за да видя дали още гледа змията си въпреки че Мария ми каза за нея в деня, в който я бяха донесли беше, че я бях забравил. Без изобщо да се сетя за змията на Гилермо, аз проучих нещата, както ми наредихте, но не открих нищо. Говорих е всички слуги от хасиендата и с някои от хората в селото, но нито един от тях не бе виждал никакъв гринго да напуска пределите на селото и тъй като бях забравил за змията на Гилермо, нямах какво да ви докладвам. — Естебан въздъхна. — Бях сигурен, че съм се провалил и едва вчера, когато се върнах в дел Сол за още провизии, се отбих да видя Лупе. Гилермо беше там и изглеждаше доста тъжен. Попитах го какво има и той ми каза, че змията му е изчезнала — някой е махнал капака на дупката й и или я е откраднал, или я е пуснал на свобода. — Естебан сви устни. — Простете ми, сеньор. Не трябваше да забравям за змията на Гилермо — трябваше да се сетя и сам да проверя дали животното е още там, но не го направих. — Той загрижено погледна Янси. — Щях да ви кажа всичко това още вчера, но вие не бяхте в хасиендата и аз трябваше да се върна в Палома с провизиите. Много съжалявам за това закъснение.