— Ще ги изпратиш ли обратно? — попита с надежда Сара, а големите й зелени очи не се откъсваха от лицето му.
Той я гледаше, разкрачил крака и пъхнал палци в колана на панталона си, любопитен как тя ще реши въпроса.
— Какво искаш да направя? — попита я меко той.
Лицето й се сви в гримаса.
— Искам да ги отпратим веднага в дел Сол, но не мисля, че ще е толкова лесно. Знам, че пътят дотук, макар и кратък, вероятно е изморил Том. И както Танси току-що спомена, той е тръгнал неохотно и вече се чувства неловко от ситуацията — не искам да го унижаваме допълнително.
— Искаш да останат ли? — вдигна вежди Янси.
Сара поклати глава.
— Не. Поне не много дълго. — Тя беше тъжна. — Може би да почакаме ден-два и после учтиво да им намекнем, че в дел Сол ще се чувстват по-добре.
Танси изсумтя, взе няколко дрехи на Сара и ги сложи в едно чекмедже на бюрото. После блъсна чекмеджето обратно с доста повече сила, отколкото беше нужно и се обърна към Сара.
— Чуйте ме, мис! Тази злобна уличница крои нещо! Дошла е тук с някакви планове и не можете да ме убедите, че е само от привързаност към вас!
Сара понечи да спори с нея, но Янси я прекъсна хладно.
— Съгласен съм с Танси. Струва ми се, че Ан наистина нещо крои и че докато не открием какво е то, трябва да им позволим да останат по-дълго, а не само няколко дена.
— Колко дълго? — попита Сара, видимо неодобряваща идеята да остане с Шелдрейкови за дълго.
— Докато разбера какво точно е намислила Ан. — Той се поколеба, а после меко добави: — Сара, Палома е твой дом — ако искаш да си отидат, още на минутата можем да ги изхвърлим.
Твърдението на Янси като че ли изненада Сара и тя изведнъж се усмихна.
— Да, така е — можем да ги изхвърлим. — После срещна втренчения поглед на Янси и кисело изрече: — Но няма да го направим, нали?
— Тази къща е твоя.
Тя замълча и после сви рамене.
— Е, добре тогава. Могат да останат за малко. — После й хрумна една приятна мисъл и тя радостно добави: — Това, че всеки момент мога да ги изгоня ще ми бъде като утеха!
Въпреки появата на Шелдрейкови и все още неизяснените отношения между нея и Янси, през следващите дни Сара се чувстваше добре. Беше влюбена в съпруга си. Харесваше Палома. И се възхищаваше на всички промени, които ставаха пред очите й.
През деня тя обикаляше навсякъде — гледаше как поставят нов покрив на един от оборите, как поправят оградите за добитъка близо до хасиендата, яхваше коня и отиваше да наблюдава как хващат бикове и мустанги, слушаше как Мария и Танси разказват спомени от предишни посещения в Палома, докато готвеха в голямата старомодна кухня. Където и да отидеше Сара, за нейно радостно възхищение навсякъде в старото ранчо кипеше живот. А после и Янси…
Прекарваше по няколко часа на ден на седлото, придружавайки очарователния си съпруг в обиколките, които той предприемаше всеки ден, за да наглежда работата на каубоите по подбирането на мустангите и добитъка. Понякога те не се прибираха по цял ден и се връщаха в хасиендата когато се спускаха пурпурните сенки на мрака. Често вечер, дълго след като Шелдрейкови се бяха оттеглили в стаята си, те седяха на масичката, където неговите родители бяха стояли толкова години преди това и спокойно разговаряха — не за нещо важно, а просто за ранчото, за работата, която се вършеше и за бъдещите резултати от нея. Най-хубави от всичко, признаваше си изчервена Сара, бяха нощите… нощите, прекарани в прегръдките на Янси, в които Сара се учеше да дава пълна свобода на своята чувственост, започваше да опознава неизмеримите дълбини на неговата възбуждаща любовна фантазия и започваше да се пристрастява към пламенната любов, която той правеше с нея.
Сърцето на Сара бе така препълнено от любов към него, че стотици пъти на ден едва не се изпускаше да му го каже; стотици пъти нощем, когато той я довеждаше до върховен екстаз, тя едва не извикваше на глас: „Обичам те!“, но тези две думи останаха неизречени между тях. Янси никога не произнесе думата „любов“; никога не засегна въпроса защо се е оженил за нея, нито пък направи друг намек за истинските си чувства и все пак Сара бе странно доволна.
Може и да не беше голям сърцевед, но притежаваше частица от не толкова често срещания здрав разум. Той й подсказваше, че Янси не би могъл да я люби толкова нежно и страстно нощ след нощ, не би се чувствал така явно щастлив в нейно присъствие, не би я поглеждал с тези разтапящи я погледи така вълнуващо често, не би се отнасял с нея с толкова сърдечна загриженост, нито пък би я дразнил така безмилостно, ако зад действията му не се криеше едно дълбоко чувство.