Тя нямаше ласо, нито пък идея какво може да направи, но като обезумяла пришпори Локуела натам. Конят се хвърли напред и Сара успя да види Янси, който припряно се мъчеше да развие и откачи ласото от седлото си, както и бика в смъртоносно преследване…
Естебан и Бартоломю бяха схванали какво е положението, но все още бяха твърде далече, за да отклонят бика и затова Сара препусна в още по-отчаян галоп. Големият жребец на Янси летеше напред и оставяше бика зад гърба си, но внезапно през тропота на конските копита Сара чу пронизително цвилене и пред ужасения й поглед жребецът на Янси се препъна и се строполи на земята. Вълни от прах се надигнаха във въздуха и замъглиха погледа й, а когато прахът започна да се разнася, сърцето й болезнено се сви от гледката, разкрила се пред очите й. Янси беше безпомощен, затиснат от тялото на падналия кон.
С крак, притиснат от тежестта на животното, Янси отчаяно забиваше шпори в тялото на жребеца със свободния си крак, но необяснимо защо конят оставаше неподвижен и вцепенен. Бикът, чиято жертва вече имаше друг облик, се стъписа за миг, удряйки копито в земята и ръмжейки яростно недалеч от Янси. Бартоломю и Естебан, които яздеха по-бързи и по-яки коне от Сара, пресякоха пътя й и задминавайки я, пришпориха бясно конете и бързо скъсиха разстоянието между тях и бика. Но беше вече твърде късно.
Бикът наведе масивната си глава и се насочи напред, а от гърлото на Сара се изтръгна отчаян писък и тя бясно препусна Локуела в убийствен галоп. Искаше да гледа настрани, не искаше да види какво ще се случи, но не можеше да откъсне очите си от заклещеното тяло на Янси и от огромното черно животно, което неумолимо се приближаваше към него. „О, боже!“ — молеше се пламенно тя, докато Локуела скъсяваше разстоянието между тях. „О, боже, не позволявай той да умре!“
Янси не можеше нищо да направи, мислеше трескаво тя; прикован в земята от собствения си кон, той беше безсилен да се защити и не можеше да стори нищо друго, освен да лежи и да чака смъртоносните рога на бика да го направят на парчета. „Това няма да се случи“ — молеше се страстно Сара. „Янси не може да умре по този начин!“
Но нито молитвите на Сара, нито отчаяният галоп на Локуела през прерията можеха да спрат смъртоносната атака на бика. Пистолетът на Янси обаче можеше — пистолетът, който той винаги носеше, окачен на кръста си… Сара нададе приглушен радостен вик, когато го видя изведнъж да протяга ръка към кръста си, сякаш едва сега се беше сетил, че има оръжие и после, здраво стиснал пистолета в ръка да се прицелва хладнокръвно в разярения бик. Проехтя изстрел, който очевидно рани бика — едрото черно животно разтърси голямата си глава, но продължи да приближава. Още един изстрел. И още едно яростно разтърсване на главата. Едва когато Сара беше вече сигурна, че бикът има магическа сила и нищо не може да го спре, Янси стреля още веднъж. На по-малко от десет метра от него, бикът измуча ядосано и с последните искрици живот, които му бяха останали, стовари треперещото си тяло върху падналия кон и неговия ездач.
Всичко стана толкова бързо — само няколко минути бяха изминали, откакто бикът се отдели от стадото, а на Сара, която пришпорваше Локуела натам й се струваше, че времето е спряло и са минали часове, докато стигне до Янси. Естебан и Бартоломю го достигнаха първи. Те вече бяха коленичили на земята и се навеждаха над неподвижното му тяло, когато Сара закова Локуела на място. Тя скочи от коня и се спусна към Янси, но Естебан й препречи пътя.
— Сеньора! Не! Чакайте!
Страданието и скръбта в очите му накараха сърцето й да се вкамени, а после с гневен вик тя се откъсна от ръцете му.
— Не! — изкрещя тя. — Не! Той не е мъртъв!
Без да обръща внимание на рогата на мъртвия бик, Сара се хвърли на земята край Янси и нежно положи главата му в скута си. Треперещите й ръце галеха любимите очертания на лицето му; устните й целуваха челото му, но отговор нямаше. Тя преглътна сълзите си, вгледа се в загорялото му лице и се втренчи вцепенена в тънката струйка кръв, която се беше появила на слепоочието му, където в предсмъртната си агония бикът го беше ударил.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Не си и помисляй да умираш! — избухна гневно тя, а сълзите се стичаха по страните й и тя като обезумяла го притискаше с ръце към гърдите си. Треперещите й устни целуваха страните му.