— Ах, ти, арогантен негодник — Не го заслужаваш, но аз те обичам! — с треперлив глас възкликна тя. — Ти трябва да живееш; не можеш да умреш! — Думите й обаче не получиха отговор и Янси остана ужасяващо неподвижен в ръцете й. Обезумяла от страх, тя яростно го разтърси и полуплачевно, полуядосано извика: — О, Янси, ти просто не можеш да умреш! Аз те обичам! Обичам те! О, боже! Моля те, моля те, не му позволявай да умре! — Без да обръща внимание на Бартоломю и Естебан, които безпомощно стояха отстрани, тя целуна бледото му лице. — О, Янси, моля те, моля те, не умирай! Обичам те! Обичам те! — Тези слова се превърнаха в молитва, която тя не можеше да спре да произнася. — Обичам те! Обичам те! — Тази фраза се носеше постоянно във въздуха, като че ли думите притежаваха магическата сила, която да възвърне живота на неподвижното тяло в ръцете й и да го раздвижи. Нито Бартоломю, нито Естебан се опитаха по някакъв начин да се намесят; и двамата стояха неподвижно до нея и мълчаливо наблюдаваха страданието й, поразени и разтърсени от това, което толкова внезапно се беше случило пред очите им.
Пръв Бартоломю, който се взираше с мъчително недоверие в бледото лице на Янси, забеляза потрепването на дългите черни мигли. Той затаи дъх и пръстите му се впиха със стоманена хватка в ръката на Естебан. Естебан изненадано го погледна и тогава Бартоломю посочи лицето му, без да смее да повярва в това, което виждаше. Ресниците отново потрепнаха, този път по-осезаемо.
Потънала в черния лабиринт на ужаса, Сара изобщо не забелязваше какво става. Продължаваше да разтърсва Янси и да целува нежно с устните си любимото лице, припявайки страстния си зов.
— Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Тя беше толкова погълната от своя свят, изпълнен със страдание, че не забеляза как Янси отвори очи и как едната му ръка бавно се помръдна и докосна медночервения кичур коса, който се бе измъкнал от обичайния й стегнат кок и се бе спуснал върху гърдите й. Чак когато той леко подръпна косите й, тя сведе поглед към кехлибаренозлатистите му очи, озарени от проблясващото в тях дълбоко чувство.
— Скъпа — прошепна той и изкриви устни в усмивка — ако знаех, че това едва да не бъда убит от подивял бик, ще те накара да признаеш, че ме обичаш, щях дяволски да ускоря нещата!
Незнайно защо Сара, изпълнена от бурна радост, която заливаше на вълни тялото й и все още дълбоко потресена от това, което едва не се случи, внезапно се разгневи на Янси. Тя го отблъсна от себе си и скочи на крака.
Той не очакваше меката възглавница под главата му да изчезне така изведнъж и тупна на земята с приглушен звук — по-скоро не той, а главата му.
— Ух! — изохка той и разтри удареното място като приседна на земята. — Какво ти стана?
— Изплаши ме до смърт! — почти извика тя, а изумрудените й очи святкаха и пръстите й се свиха в юмруци. — Мислех, че си умрял! Никога не го прави пак! Чуваш ли? Никога!
Тя беше прекалено разтревожена за Янси, за да се замисли даже за миг за последните си замайващи думи. Загрижено се загледа в неподвижното му лице, като душата й започваше да ликува, когато той отваряше очи и оглеждаше с разбиращ поглед наоколо, а сърцето й се превръщаше в буца лед, когато очите му се затваряха и той лежеше на земята като мъртъв.
Стори й се, че изминаха часове, но най-после те видяха хасиендата и скоро Янси беше пренесен до леглото си и лежеше разсъблечен под завивките, а раните му бяха почистени и главата — превързана с широка, чисто бяла превръзка от ленен плат, увита плътно около челото. В момента изглежда спеше спокойно, а Сара седеше на един стол отстрани до леглото и го наблюдаваше загрижено как спи. През цялото време, докато го настаняваха удобно, той бе напълно в съзнание и почти не си затвори устата и Сара се поусмихна като се сети за енергичните му протести, когато Бартоломю и Естебан го повдигнаха и го пъхнаха в леглото, за да отстъпят място на Мария и Танси, които начаса се засуетиха около раната му. На нейния силен и арогантен съпруг никак не му бе харесало да е толкова безпомощен!
На Сара й се доспиваше, но Янси през по-голямата част от времето беше буден и в съзнание, с ясен и интелигентен поглед. Страховете й той да не умре бяха отминати почти напълно, но тя нямаше да се успокои, докато той не станеше отново обичайният вбесяващ и надменен егоист, когото тя така обичаше! Отдавна бе осъзнала, че е влюбена в него, но не си бе дала сметка за дълбочината на чувството си, докато не го бе видяла да лежи неподвижен на земята. Никога нямаше да забрави този ужасяващ момент. Никога! Тя не можа да се сдържи и протегна ръка да погали челото му, където ленената превръзка покриваше раната.