Скоро след това той намери Сара в спалнята им и й разказа за плана си да последва указанията на Ан. Сара се ядоса.
— Как може да си толкова глупав? — извика тя, скачайки от стола пред огледалото, където решеше косата си. — Това е капан! Двамата с Хайръм ще се опитат да те убият. Те безспорно са вбесени от начина, по който искаш да ги разделиш! Тя не може да се чувства щастлива, когато Хайръм заминава за Калифорния, а тя — за Сан Антонио с Том. Тя иска да те убие, усещам го!
— Не беше ли споменала как тя може да реши, че в края на краищата Том не е чак толкова лош съпруг и да се поправи? — невинно попита Янси, а кехлибаренозлатистите му очи се смееха.
— На куково лято! — язвително отвърна Сара с ръце на хълбоците, а очите й хвърляха зелени мълнии. — Няма да се срещаш с тази ужасна жена сам! Забранявам ти!
С развеселен поглед той я прегърна и прошепна в ухото й:
— Querida, трябва да се срещна с нея! Представи си, че е написала бележката с искрени чувства! Представи си, че наистина знае нещо изключително важно! Нещо, което е толкова опасно, че не е посмяла да ме потърси направо тук. Какво ще стане тогава?
Сара сви ръце в юмруци и го заудря по раменете.
— Не ме интересува! — прошепна тя, а в гласа й се доловиха ридания. — Просто не искам да ти се случи нищо лошо!
Той погали главата й.
— Нищо няма да ми се случи. Няма да падна в клопката й.
— Ще дойда с теб! — погледна го решително Сара.
— Не, няма — спокойно отвърна той, като галеше с нежен поглед лицето й. — Ще ме чакаш тук. Ако това наистина е капан, не искам да мисля и за крехката ти шия, а само за моята, която е далеч по-здрава!
Сара дълго и разгорещено спори с него, но накрая остана в стаята, а малко по-късно Янси се промъкна извън хасиендата в тъмните сенки на нощта. С нож, скрит в ботуша и неизменния пистолет в кобура на кръста му, с изопнати нерви в очакване на опасността, Янси предпазливо се прокрадваше към хамбара, в който Ан щеше да го чака. Той беше малък и се намираше малко встрани от останалите пристройки, между няколко ореха и върби. Докато приближаваше, Янси го огледа още един път внимателно, но не видя нищо обезпокоително и като побутна леко едната врата, тихо се вмъкна вътре. Погледът му откри вътре само мрачни сенки и той влезе по-навътре с пръст на спусъка на пистолета. Мракът се беше сгъстил и във вътрешността беше още по-тъмно, но все пак имаше достатъчно светлина, за да забележи неподвижното тяло на пода, недалеч от стълбата, която водеше към плевнята на около пет-шест метра височина.
Янси изруга наум, но преди да се насочи към падналата фигура за да помогне, той още един път огледа бавно и внимателно наоколо. Хамбарът беше използван като склад за различни вехтории и боклуци и пред очите му изплуваха неясни сенки и форми. Отново не откри нищо, което да го разтревожи, но се чувстваше много неловко. Остана напрегнато заслушан няколко минути, но не чу никакви особени звуци.
Положението никак не му харесваше, но нямаше друг избор, освен да изиграе картите, които му се бяха паднали и той предпазливо се доближи до тъмната фигура на пода. За негова най-голяма изненада това беше Хайръм! Мъртъв, както разбра миг по-късно, когато се приведе и потърси пулса му. Ръката му се намокри с нещо лепкаво и въпреки че не виждаше цвета, той бе сигурен че е изцапана с кръв. Бързо огледа тялото и установи, че някой е нанесъл смъртоносен удар отзад върху главата на Хайръм.
Въздухът зад него се раздвижи силно и това беше единственото предупреждение. Янси вече се бе изправил и се обръщаше с пистолета в ръка, когато усети мощен удар в слепоочието. С лек стон той с свлече на пода до тялото на Хайръм. Само бързата му реакция го бе спасила от съдбата на Хайръм, но ударът бе достатъчно силен, за да го повали в безсъзнание за няколко минути — минути, в които ръцете и краката му бяха здраво завързани.
Когато дойде на себе си, усети в ноздрите си лек мирис на пушек и едва тогава откри в какво безпомощно и опасно състояние се намира. Завъртя се по гръб и се загледа в размития силует на човека, който хвърляше дърва и сено във все още неразгорелия се огън, блещукащ до основата на стълбата към плевнята. С всяка измината секунда и с всяко прибавено дърво огънят ставаше все по-силен и все по-ярък, а когато човекът се обърна, на светлината на танцуващите жълто-червени пламъци Янси с ужас разпозна Том Шелдрейк.