В началото на октомври Сара и Янси заедно с Мария и Естебан се приготвиха да се връщат в дел Сол, оставяйки Палома в опитните ръце на Бартоломю. Щяха да започнат да карат добитъка към новата железопътна гара в Абилене, Канзас, от следващата седмица и Сара беше безкрайно доволна от това, че Янси бе дал живот на плановете й. Докато яздеха към дел Сол тя с учудване откри колко малко съжалява, че напуска Палома, въпреки необикновения й чар; с какво нетърпение чака да се върне в дел Сол и как жадува да зърне изящната хасиенда с великолепните й земи; колко силно иска да се върне в своя дом! Не беше разбрала кога бе престанала да мисли за Палома като за единственото нещо, което й принадлежи, като за място, в което може да се скрие и бе започнала да счита дел Сол за свой дом… Толкова много неща се бяха променили през последните месеци в Палома — през това време, тя бе започнала да обожава високия си, омагьосващ я съпруг и не се съмняваше, че той споделя чувствата й; страховете й, че се е оженил за нея за да си възвърне Палома се бяха изпарили и сега тя с радост очакваше появата на първото им дете в края на май следващата година и никакви сенки или съмнения не помрачаваха така желаното събитие.
Когато дел Сол се появи на хоризонта няколко часа по-късно, тя се усмихна.
— Защо се усмихваш така като малко доволно коте? — безгрижно попита Янси, който я наблюдаваше.
Тя го стрелна с омайващ поглед, от който дъхът му секна.
— О, просто се радвам, че съм отново в къщи!
Те спряха едновременно конете си и оставиха другите да продължат напред.
— Наистина ли, Сара? — тихо попита той, взрял се напрегнато в прекрасното й лице. — Наистина ли дел Сол е твоят дом? Не съжаляваш ли?
Тя се наведе към него и устните им се срещнаха.
— Където си ти, там е и моят дом, а колкото до съжаленията… Няма такива, скъпи. Никакви съжаления!
Без да обръща внимание на неспокойно пристъпващите коне, той я привлече към себе си, премествайки я от Локуела на своя кон. Отпуснала се в прегръдките му, Сара се остави на жадните му целувки. Стройното й тяло пламенно се притисна до неговото, а ръцете й здраво обгърнаха врата му и когато омайващата възбуда, която той толкова лесно предизвикваше у нея, започна да изпълва тялото й, тя отново благодари на съдбата, довела този надменен, екстравагантен и толкова любим черен конник в живота й.
Когато Янси най-после вдигна глава, и двамата бяха зачервени и останали без дъх, а в златистия му поглед проблесна пламенно обещание за нежност и наслада през всичките години, които ги очакваха и той меко прошепна:
— Хайде да се прибираме в къщи, скъпа…