Едва когато преддверието остана безлюдно, Сара се престраши да отиде до стаята си. Докато се събличаше, за да се пъхне в мекото пухено легло, мислите объркано кръжаха в главата й.
След половин час тя още се въртеше и не можеше да заспи накрая стана и се отправи към големия френски прозорец, който се отваряше към малко балконче. Излезе навън, вдъхна топлия нощен въздух с аромат на магнолия и усети как напрежението й се изпарява. След няколко мига се почувства по-добре и тъкмо се насочи обратно към стаята, когато чу гласове отдолу.
Веднага ги разпозна — бяха на Ан и Маргарет. Тя си помисли, че е научила предостатъчно за господарката на Магнолия Гроув — даже повече, отколкото би искала и пристъпи в стаята, защото не искаше да подслушва. Шокиращите думи на Ан обаче достигнаха съвсем ясно до нея и против волята си тя се спря на вратата.
— Том мисли, че детето, което носиш, е негово. Така ли е? — гласът на Ан беше съвсем равен.
За миг настъпи тишина, а после се разнесе звънкият смях на Маргарет.
— О, скъпа! Как си разбрала за това? Сигурно той се е почувствал виновен и ти е казал.
— Да, той наистина ми разказа за вашата връзка — преди няколко седмици. Бях много наскърбена, не отричам, но той се закле, че всичко е приключило и решихме да го забравим. Беше като обезумял, когато ми съобщи новината — казала си му, че бебето може да е негово. Аз му обещах да говоря с теб — в гласа на Ан зазвучаха горчиви нотки.
— Завиждаш ли? — отвърна Маргарет. — Или искаше ти да си бременна?
— Негово ли е детето? — повтори Ан.
Засрамена от себе си, Сара все пак слушаше със затаен дъх двете жени и си представяше хитрата усмивка, изкривила устните на Маргарет.
— Възможно е, но…
— Понякога се моля Янси наистина да те убие! — изсъска злобно Ан. — И често мисля да му спестя неприятностите!
— О, Ан! Хайде да не се караме! Зная, че ми се разсърди, когато измъкнах Сам изпод носа ти, но сега вече имаш Том, който е по-млад и далеч по-богат от Сам и също толкова красив. А за другото — та ти не го обичаш, омъжи се само заради парите му — тогава защо ми се сърдиш?
— Защото — рязко отвърна Ан — той е мой съпруг! И всичко, което му се случва, засяга мен и моето положение. Не ме интересува, че сте имали връзка — тя вече е приключила и той вече не е така сляп, за да не забележи каква си. Но твоята бременност го засяга; той се страхува Сам да не разбере, че детето наистина може да е от Том. — Ан замълча и Сара си я представи как се мъчи да се овладее. — Ако се разчуе, че ти носиш дете от Том, това ще разруши всичко. Знаеш, че той има шансове да бъде следващия съдия в Остин Каунти и ако вашата афера и възможното бащинство излязат на бял свят, клюките и скандалът ще развалят всичко. — После Ан продължи със странни нотки в гласа: — Той ще направи всичко, за да спечели този пост и те предупреждавам да не му пречиш!
— О, колко е досаден този разговор! Хайде да се върнем при господата.
Гласовете утихнаха, но грозните думи още звучаха в стаята на Сара и тя се опита да ги изтрие от съзнанието си, докато се мушкаше в леглото. „Бива ме само за подслушване“ — горчиво си помисли тя, вече легнала. Задиша равномерно и се опита да не мисли за порочната жена на Сам. След секунди сънена усмивка се появи на лицето й, тъй като споменът за Янси бе засенчил всичко останало. Миг по-късно тя вече спеше.
По навик Сара се събуди рано. Няколко минути тя остана в леглото, наслаждавайки се на комфорта, а после си спомни какво се бе случило снощи и въздъхна. Примирено си помисли, че няма смисъл да се радва на удобствата. Маргарет щеше да се намеси и тя повече нямаше да спи в тази стая.
Сара с удоволствие забеляза, че някой бе влизал и оставил на масата до леглото й сребърен поднос с димящо кафе в сребърна каничка и чиния топли кифлички със стафиди. Тя бързо привърши сутрешния си тоалет и след миг вече беше захапала една кифличка със златиста кора и отпиваше от кафето. Съзнателно се опитваше да не мисли за вчерашния ден. Като приключи със закуската, отново се погледна в огледалото, разтърси полите на поизмърсената от пътуването розова рокля, оправи косите си и излезе.
Независимо че беше рано, къщата изглеждаше необичайно тиха. Сара се спусна по стълбите и спря в преддверието, тъй като не знаеше накъде да тръгне. Реши, че не трябва да ходи там, където Маргарет не би искала да я види — тоест в цялата къща — и излезе да се поразходи навън.
Беше прекрасна утрин в края на април. Слънцето хвърляше златисти отблясъци, а небето бе ясно и наситено синьо, само едно-две малки бели облачета нарушаваха безкрайната синева. Сара безцелно скиташе из градините и полята. После забеляза недалеч от къщата павилион в романтичен стил и се насочи към него.