— Сигурен съм, че е така, детето ми. Янси не се съмнява в това, което ти казваш. — Той си бе възвърнал самообладанието и като пое дълбоко дъх, изправи рамене. — Ще дойда с теб — каза той на Янси вече с по-силен глас.
Погледите им се срещнаха над главата на Сара.
— И ти ела с нас, Сара — допълни Сам. — Не искам хората да научат преди да съм видял всичко с очите си.
Сара неохотно тръгна с тях, въпреки че не искаше да остане и в къщата.
Когато двамата мъже влязоха в павилиона, Янси й нареди да остане отвън и Сара с удоволствие се подчини. Тя се разтреперваше само при мисълта да види отново трупа на Маргарет.
Стори й се, че двамата мъже останаха вътре цяла вечност. От мястото си тя чуваше тихия шепот на гласовете им и се чудеше за какво толкова си приказват. Най-после те излязоха със сериозни лица.
С напрегната усмивка Сам се приближи до нея и нежно хвана ръката й.
— Сара — започна предпазливо той. — Сигурна ли си, че си видяла кама?
Сара го погледна учудено.
— Разбира се, че видях. Тя стърчи, забита в гърдите й. — После хвърли обвинителен поглед към Янси. — Испанска! Не ви лъжа! — След това изведнъж я обзе съмнение. — Защо питате? Не я ли видяхте?
Сам бавно поклати глава.
— Това, което казваш, е истина. Маргарет е мъртва и най-вероятно е пронизана с нож, но няма и следа от оръжието… Двамата с Янси не видяхме испанска кама.
— Но тя беше там! Аз я видях!
— Може би само мислиш, че си видяла кама, но в ужаса… — Сам замълча. — Може би си се заблудила?
Сара стоеше като ударена от гръм, взираше се в сериозното му лице и не можеше да повярва на ушите си. Очите му бяха изпълнени с болка и изненада, но имаше и нещо друго — някаква молба в погледа му. В гърлото й заседна буца. Тя с усилие отмести очи. Хрумнала й беше ужасна мисъл. Сам искаше тя да излъже! Да потвърди, че не е видяла камата! С горчивина си помисли, че за това има само едно обяснение. Янси! Сам знаеше или подозираше, че Янси е убил Маргарет и въпреки мъката, искаше да спаси сина си.
Сара хвърли възмутен поглед към каменното лице на Янси. Той стоеше малко зад баща си с ръце, кръстосани пред гърдите. Нали той я бе държал снощи в прегръдките си и я бе целувал така страстно? В мисълта й обаче изплуваха и други спомени как два пъти повтори заканата да убие втората си майка, за разговора на Маргарет и Хайръм след като Янси си бе отишъл, за срещата на двете сестри… Толкова много хора мразеха Маргарет и се страхуваха от нея! Беше ясно, че тя е пропаднала жена, но заслужаваше ли такава смърт?
Сара хапеше устни, а меднозлатистата й коса бе закрила лицето й, тъй като тя упорито гледаше в земята. Какво трябваше да направи? Да настоява, че е видяла камата? Само за миг си представи, че наистина се е заблудила, че в тези първи мигове на уплаха й се е сторило, че вижда кама. „Но аз не съм я измислила. Аз я видях!“ — каза си наум тя.
Тя отново погледна Сам и буцата в гърлото й стана непоносима. Той беше толкова добър човек. Нужно ли беше да го наранява? Тя знаеше отговора на този въпрос и като заби отново поглед в земята, промълви:
— Ако камата не е там, сигурно съм си въобразила.
Сам облекчено въздъхна.
— Скъпо мое дете! Това е биле кошмарно преживяване за теб и не е чудно, че си си представила такова нещо.
Сара не можеше да го погледне в очите, защото се страхуваше, че може да промени взетото решение да защити Янси, а чрез него и Сам.
— Да — безизразно отвърна тя. — Беше ужасно и повече не искам да си спомням за това.
— Разбира се! Разбира се! — бързо се съгласи Сам, сложил ръка на рамото й. После добави с умоляваща нотка в гласа: — И когато властите те разпитват, когато който и да е те пита, нали няма да споменаваш камата?
Сара погледна матовото лице на Янси, а в изумрудените й очи се четеше обида.
— Разбира се, че няма. На никого няма да споменавам за испанската кама.
Гласът на Бартоломю, който я викаше, я изтръгна от неприятните спомени и тя хвърли последен поглед на трите гроба под големия орех.
— Тук съм, Бартоломю! Просто си почивам в стаята си.
Леко намръщен, Бартоломю я чакаше на стълбището. Сърцето на Сара изведнъж се изпълни с признателност към него и тя усмихната си помисли колко внимателен е бил винаги към нея, даже и в първите ужасни дни след смъртта на Маргарет. Тогава те се сближиха и той й доказа привързаността си през всичките четири години на опустошителната война.
За последните седем години Бартоломю не се бе променил много; кожата му с цвят на кафе бе все така гладка и без бръчки и освен леко посребрените коси на слепоочията, ходът на времето не се бе отразил на външността му. А през тези години се бяха случили толкова много неща! — мислеше си тя, докато слизаха с Бартоломю по широката извита стълба.