Ан погледна намръщено към Бартоломю и изсъска:
— Къде беше? Казах ти, че двамата с господин Томас искаме кафе!
Бартоломю я изгледа високомерно.
— Забравяте, че не вие ми плащате, а Сара.
— О, боже! — възкликна с отвращение Ан, отворила широко очи от изненада. — Нищо не е както преди войната! Където и да отида — даже в собствения си дом, съм принудена да се съобразявам с надутите прислужници!
Бартоломю и Сара се спогледаха крадешком и улавяйки дяволития блясък в очите му, тя едва се сдържа да не се изсмее. Със сериозно изражение тя се обърна към Ан и смени темата.
— Знаеш ли, че господин Хендерсън е дошъл? Чака ме в кабинета на Сам.
Изражението на Ан веднага се промени.
— Намерил ли е Янси? — попита тя. — Ще можем ли най-накрая да разполагаме с наследството на Сам и да ремонтираме това противно място?
Бартоломю изсумтя, но със строг поглед Сара предотврати коментара му и меко каза:
— Бартоломю, моля те приготви кафе и напитки за госпожа Шелдрейк и съпруга й, както и за нас с господин Хендерсън.
Бартоломю се намръщи, разбрал че Сара няма да му позволи повече да унижава госпожа Шелдрейк. Усетил погледа на Ан върху себе си, той се поклони ниско и с уважение на Сара.
— На вашите услуги, мадам. Веднага ще се разпоредя!
Ан стисна зъби, изпращайки го с поглед.
— Колко щеше да е хубаво, ако Маргарет го бе изпратила на полето преди да умре! Може би камшикът на надзирателя щеше да го научи да уважава по-добрите от него.
— Съмнявам се! — остро отвърна Сара. — Независимо дали е иконом или прост работник, Бартоломю е горд и интелигентен човек и ако сестра ти беше убедила Сам да го прати на полето, а това щеше да е много трудно, след половин година именно Бартоломю щеше да е управител, а не Хайръм Барнел. А сега ме извини, господин Хендерсън ме чака.
Господин Хендерсън беше набит, червендалест мъж на около петдесет години. Той нетърпеливо крачеше по износения килим пред старото дъбово бюро, което бе заменило предишното от елегантно резбован орех. Беше намръщен, но когато видя Сара, се усмихна сърдечно.
Много неща у Сара караха хората да се усмихват. На двадесет и четири години тя беше достигнала красотата, която външността й подсказваше още на седемнадесет. Също като Ан тя носеше старомодна черна рокля, купена за погребението на Маргарет и сега облечена заради Сам, но приликите свършваха дотук. Черното придаваше на Ан внушителен вид, докато у Сара само подчертаваше младостта и нежността на чертите й. Тъмният цвят приятно контрастираше с бледата кадифена кожа и насочваше погледа към деликатната извивка на брадичката и високите скули. Меднозлатистата й коса, която тя още носеше на стегнат кок, изглеждаше по-блестяща на фона на черния плат, а леко извитите вежди и гъстите мигли на изумрудените очи бяха също толкова тъмни. На фино очертаните й устни цъфтеше невинна усмивка, която бе карала не един мъж да се чувства като ударен от гръм.
— Господин Хендерсън! — произнесе топло тя. — Надявам се, че не се забавих много.
Той приближи към нея и пламенно стисна тънката й ръка.
— Когато един мъж чака толкова прекрасна жена, времето няма значение — отвърна галантно той.
— О, господин Хендерсън! Колко сте мил! — прошепна тя и скромно сведе поглед. — Не се учудвам, че госпожа Хендерсън е толкова щастлива и то в тези тежки времена. От колко време сте женен за тази прекрасна жена? — усмихнато попита тя.
Той пусна ръката й и смутено отвърна:
— Е, почти тридесет години. — И усмивката му угасна.
— Има ли нещо важно, за което искате да ме видите? — попита Сара, отдръпвайки се от него.
Господин Хендерсън отново широко се усмихна.
— Скъпа моя! — радостно възкликна той. — Имам прекрасна новина за вас. Току-що получих вест, че моят пратеник е открил Янси във форт Коб, на брега на река Вашита в Индиана. Когато му е съобщил за смъртта на баща му, Янси веднага е напуснал войските на Съюза и сега идва насам. След няколко дни ще бъде тук.
Сара задържа с усилие усмивката на лицето си. И тя, и другите очакваха точно това, но сега, когато връщането на Янси беше толкова близко, изведнъж я изпълниха съмнения и даже ужас.
В дните след смъртта на Маргарет между съседите се водеха разгорещени спорове за вероятния убиец. Янси Кантрел оглавяваше почти навсякъде листата на заподозрените, но освен добре известната му омраза към Маргарет и заплахите към нея, доказателства нямаше. Властите щяха с удоволствие да го обвинят за смъртта й, но за негово щастие той имаше прекрасно, макар и подозрително алиби — че е прекарал цялата нощ чак до сутринта в разговор с баща си в библиотеката, а Сам се бе заклел в това. Никой не мислеше, че Сам казва истината; почти единодушно всички бяха решили, че той съвсем естествено защитава единствения си син. И тъй като Маргарет си бе създала навсякъде неприятели и всички я мразеха, докато Сам беше изтъкнат и уважаван член на обществото им, а и самия Янси си спомняха като объркано малко момче без майка, никой не искаше да се намесва. Простата истина бе, че много хора имаха мотиви да убият Маргарет. Въпреки че според тях Янси бе най-вероятният убиец, алибито му и липсата на доказателства караха властите да търсят и други заподозрени. Известно време те разследваха иконома на Кантрел, Бартоломю Андерсън, както и Хайръм Бърнел. След това за кратко се разпространи невероятната и скандална идея, че Ан Шелдрейк и съпругът й са извършили злодеянието, а после се шепнеше също, че самият Сам Кантрел може да е виновен. Даже и името на Сара се чу като възможно решение на проблема и тя още си спомняше нощите, в които си лягаше с мисълта, че на другия ден могат да я обвинят в убийство.