Даже сега, след шест години, й се струваше невероятно, че Сам я бе убедил за този брак. Тя не го обичаше по такъв начин и той й бе дал да разбере, че това ще бъде брак за удобство и че няма намерение да го консумира. Този брак щеше единствено да осигури положението й ако нещо му се случи и двамата щяха да го анулират щом свърши войната.
На осемнадесет години Сара беше изпълнена с момински мечти, в някои от които се промъкваше Янси Кантрел. На тази възраст тя не бе мислила да се омъжва за бащата на мъжа, който преследваше мечтите й, за този далечен роднина, на когото бе безкрайно благодарна за грижите. Всъщност именно благодарността я накара да се съгласи на този брак по сметка.
На следващия ден тя се бе омъжила за Сам, изпратена от неодобрителните погледи на Ан и Томас Шелдрейк. Два дни по-късно Сам замина за Виржиния и съпругата му го видя чак след четири години, когато той се върна за да умре в дома си.
Отказала се от мисълта да заспи, Сара стана и излезе на балкона. Тъжна усмивка изплува на устните й. Преди седем години бе стояла на същия този балкон и тогава чу противния разговор между Ан и Маргарет; и до днес тя се питаше понякога дали Янси не е невинен. Ан и Томас Шелдрейк имаха толкова добър мотив!
Тя с отвращение отпрати безполезните предположения и се съсредоточи върху по-скорошни събития и по-точно върху състоянието на Сам, когато той се върна от войната преди две години. Беше се прибрал, за да умре — това бе очевидно още щом го свалиха от разнебитената каруца, с която го бяха докарали.
По ирония на съдбата Сам бе останал невредим през цялата война, а бе тежко ранен при Сейлърс Крийк, в една от последните битки. Конят му бе прострелян, а Сам бе получил множество рани и тъй като положението му бе много тежко, бяха ампутирали и двата му крака над коленете. Той се върна в Магнолия Гроув с парчета от шрапнел в тялото, бледа сянка на мъжа, който беше преди. Въпреки раните на тялото му, духът му отказваше да умре. Той живя още осемнадесет месеца, преди смъртта да го победи. Никога не спомена за анулиране на брака им и Сара мълчеше, защото не искаше да го натъжава през малкото скъпоценни дни, които му оставаха.
Очите й се бяха напълнили със сълзи. Той беше толкова галантен и жизнерадостен въпреки недъзите си и макар че бе умрял преди шест месеца, Сара все още не можеше да повярва, че го няма.
Тя сви устни. Сам беше така упорито добър и заслужаваше нещо повече от жена като Маргарет и син като Янси! Мнението й за Янси никога не беше особено високо, но поведението му преди смъртта на баща му й се струваше осъдително.
Можеше да отговори поне на едно от писмата на Сам — горчиво си мислеше тя. Но това не стана. В началото Сам го извиняваше с мисълта, че не е получил писмото и Сара признаваше, че това може да е така. Най-напред те пращаха писмата в дел Сол и в продължение на месеци не бяха разбрали, че Янси е постъпил в армията на Съюза още в началото на войната и го нямаше в ранчото. Тогава за да го намери, Сам писа до военното командване, но отговор не последва. До днес местонахождението му беше неизвестно и ако господин Хендерсън не бе пратил човек лично да го намери, той може би още нямаше да знае, че Сам е починал… и че тя му е мащеха.
Болката в слепоочията я прониза и тя влезе обратно в стаята. Нахлузи една износена кадифена рокля и реши да слезе долу. Уверено се отправи в тъмнината към кабинета на Сам, тихо затвори след себе си вратата и бързо запали лампата. Отвори долното чекмедже на бюрото му и намери бутилката бренди, която той криеше там — само за „медицински“ цели, както с весело намигване й бе казал веднъж. Тя кисело се усмихна. Сам я бе научил колко отпускащо е брендито и й се струваше нормално да пие само в неговия кабинет, където двамата бяха прекарали толкова спокойни и щастливи часове преди смъртта му. Тя извади от същото чекмедже чаша и си наля солидна доза от кехлибарената течност, а после се отпусна в коженото му кресло и бавно отпи.
Времето минаваше, топлината от брендито се разстилаше по тялото й и тя усети, че напрежението, което я бе обзело при новината за връщането на Янси, се разсейва. Трябваше да признае, че ситуацията не й харесва.
Без съмнение Янси Кантрел имаше много грехове, но тя не вярваше, че е прекалено користолюбив. Вероятно той нямаше да има претенции, че Сам й е оставил половината от Магнолия Гроув, или че преди войната е внесъл на нейно име солидна сума в една банка в Ню Йорк. Каза Палома обаче беше нещо съвсем различно. Тази земя бе принадлежала от векове на семейство Алварес и Янси брутално бе показал, че тя ще остане такава на всяка цена. Сигурно щеше да изпадне в ярост, когато научи странните условия на завещанието. По никому неизвестни причини Сам бе завещал Каза Палома не точно на нея. Тя можеше да прави там каквото иска до края на дните си, но собствеността върху имението щеше да принадлежи единствено на бъдещите й деца.