— Да не сте се карали снощи с мастър Янси? Той каза, че сте се видели. Какво се е случило, че сега се криете в стаята си като уплашен заек?
— Нищо не е станало! И не се крия! — остро отвърна тя със зачервени страни.
Танси се засмя.
— Тогава слезте в кухнята, както правите винаги и елате да закусим.
Сара отчаяно въздъхна. Тя не знаеше как Танси и Бартоломю винаги така извъртаха нещата, че тя беше принудена в крайна сметка да се съгласи с тях. Погледна Танси, но тя й намигна и се насочи към вратата, като изрече през рамо:
— Сега се облечете и слезте долу. Не се сърдете за глупости.
— О, върви си. Ей сега идвам — неохотно се засмя тя.
След двадесетина минути Сара се запъти със сериозен израз към кухнята — отделна малка постройка, долепена до задната част на къщата. Мисълта, че след броени минути ще види Янси, караше дланите й да се изпотяват, а сърцето й забързано да тупти и й се искаше страстните мигове от предишната нощ никога да не се бяха случвали.
Докато вървеше към кухнята, тя нервно оправи един непокорен кичур коса, измъкнал се от обичайния й кок. После спря пред вратата и си пое дъх. Нямаше да му позволи да я изплаши! Този дом беше неин и тя бе господарка на Магнолия Гроув. С решителна усмивка на устните тя отвори вратата и влезе вътре.
За нейно най-голямо разочарование в кухнята бяха само Пеги и Танси. Войнственото настроение, с което бе влязла, се изпари и тя зае обичайното си място в единия край на дървената маса.
Скоро след като Сам замина да се бие за Конфедерацията, Сара беше престанала да се храни в просторната столова, защото се чувстваше изолирана и й беше смешно да яде в такова самотно величие. За кратко тя се бе преместила в по-малката и по-уютна дневна, но войната продължаваше и тя най-после бе слязла да се храни в кухнята.
Първия път, когато я видя там да пие кафе и да си приказва с Танси, Бартоломю се стъписа, но после свикна. В Магнолия Гроув бяха останали малко следи от някога строгия протокол и от няколко години те живееха заедно — като в малка затворена демократична общност.
Сара се намръщи. Нещата се промениха, когато Сам се върна и още повече когато семейство Шелдрейк се премести да живее у тях. Ан Шелдрейк беше изумена от самата мисъл да се храни в кухнята като обикновените хора. Тя не остави на мира Сам, докато той не купи с част от оскъдните си средства прилична маса и столове за някога внушителната столова. Шелдрейкови се хранеха там, а Сара продължи да яде в кухнята, като се качваше горе единствено за вечеря. В кухнята се чувстваше уютно, а и това й даваше възможност да избегне досадните оплаквания на Ан.
Сара отпи глътка от горещото силно кафе, което Пеги бе поставила пред нея и се замисли за бъдещето. Безспорно нещата щяха да се променят и тя не смяташе, че ще се чувства по-добре.
— Да ви изпържа ли малко шунка с яйца? — попита Пеги, застанала пред голямата желязна печка.
Пеги беше природена сестра на Танси. Беше на шестнадесет години и имаше същото високо, гъвкаво тяло и изящни черти, въпреки че кожата й бе тъмношоколадова, а очите — черни като нощта. Майка им бе умряла преди три години и Танси с нежелание започна да се грижи за Пеги, но тя се оказа весело, добросърдечно и мило момиче. Сара много я обичаше и беше благодарна, че тя реши да остане в Магнолия Гроув заедно с Танси и Бартоломю. Когато им върнаха свободата, всички роби напуснаха плантацията, с изключение на един възрастен негър със сълзящи очи и жена му, които поддържаха градината и конюшните.
— Не, няма нужда — отвърна Сара и се усмихна на Пеги. — Кафето ще ми е съвсем достатъчно.
Пеги си сипа чаша кафе и седна на масата.
— М-м-м, колко е хубав нашият мастър Янси — дяволито изрече тя. — Той е най-красивият мъж, когото съм виждала!
Танси изсумтя и вдигна поглед от дървените нощви, в които замесваше тесто.
— Избий си тия мисли от главата! Няма да ти позволя да си въобразяваш разни неща!
— Аз пък не искам да ми казваш какво да правя — сърдито промърмори Пеги.
Сара тъкмо отвори уста да прекрати спора, когато вратата на кухнята се отвори и на прага се появиха Янси и Бартоломю. Янси внесе нещо вълнуващо и динамично в стаята и на Сара й се стори нечестно, че той изглежда толкова мъжествен и бодър, а тя през цялата нощ не е мигнала. Беше като олицетворение на здравето и бодростта — с широка бяла риза, бричове и ботуши от еленова кожа, с черна коса, падаща на вълни почти до широките рамене и загоряла кожа, излъчваща жизненост. „Той има предимството да бъде особено привлекателен“ — злобно си каза Сара, но само един бегъл поглед към лицето му изтри всякаква мисъл от съзнанието й и тя започна да се държи неестествено.