Той замълча, а очите му не се откъсваха от устните й; тихо изруга и сякаш не можеше да се сдържи, приближи устните си до нейните и зъбите му с болка и нежност се впиха в долната й устна. После се наведе над лицето й, обърнато безпомощно към него и я загледа с насмешка.
— Срам ме е да си призная, но макар че те смятах за порочна и коварна като Маргарет, аз все пак те желаех! Мразех те и проклинах душата ти! — мрачно се усмихна той. — А сега откривам, че хладнокръвните ти машинации са ни свързали в нечист съюз — моите деца, родени от теб, ще бъдат разменени за земите на прадедите ми. — После той обгърна с ръце лицето й, а устните му брутално целунаха нейните.
Допирът на устните му я изтръгна от парализата, която я беше обхванала и с лек стон Сара се помъчи да се отскубне от яростната му целувка. Той обаче я държеше здраво и продължаваше да търси езика й. Едва когато ръцете й силно се вкопчиха в китките му и тя започна да се дърпа с колкото сила има, той повдигна глава и се взря в гневния израз на зелените й очи.
— Обвиняваш ме за неща, които не съм извършила и ми приписваш порочни мотиви, каквито никога не съм имала! — разпалено извика тя, а в устните си усещаше парлива болка от страстната целувка.
— Не мисля така! Фактите са налице: омъжваш се за Сам и взимаш каквото можеш от него, но това не те задоволява и изплиташ мрежа, в която да ме хванеш… А заедно с мен — и цялото богатство и необятност на Ранчо дел Сол и сребърните мини в Мексико — засмя се сурово той. — Днес аз съм доста по-добра партия от Сам — даже Маргарет би се изкушила, имайки предвид положението в Магнолия Гроув. А пък ти… — Той я погледна с враждебна надменност. — Ти си открила най-добрия начин да сложиш алчната си ръка върху всичко — защо иначе Сам ще ти завещае Каза Палома при тези условия?
Сара го гледаше, видимо разтърсена и ужасена, че той я смята способна на такава низост и че изопачава до крайна степен фактите.
— Не разбирам… — започна унило тя.
— Какво не разбираш? Че си съзряла удобен случай и си се възползвала от него ли? — попита мрачно той.
— Нещата изобщо не стоят така! — остро рече тя, а гневът й се усилваше.
— Тогава ми ги обясни — и най-вече защо Сам е поставил това смешно условие за Каза Палома.
— Не зная! — ядосано извика Сара и рязко се освободи от ръцете му. — Не знам за какво е мислил през онези последни дни! Той умираше! И аз не го тормозех с разговори за завещания! Нямах представа как е уредил нещата, докато господин Хендерсън не ми прочете завещанието.
Янси изсумтя.
— Сигурен съм, че си изглеждала искрено учудена, когато си разбрала за богатствата си. И Маргарет не би се справила по-добре!
— Не ме сравнявай с Маргарет! — рязко отсече Сара с очи, хвърлящи мълнии. — И тъй като поставяш под съмнение честта ми, какво ще кажеш за твоята? Колкото и отблъскващи мотиви да ми приписваш, аз поне не съм убила никого!
В последвалия напрегнат момент Сара се уплаши, че е отишла твърде далеч. Но Янси изглеждаше успокоен; беше кръстосал ръце на гърдите си и я гледаше с дяволито повдигнати вежди.
— Наистина ли мислиш, че аз съм убил Маргарет?
Реакцията му я изненада; гневът й почна да се изпарява и тя го погледна смутено. Янси беше най-вероятният извършител, а освен това и испанската кама… В интерес на истината той не й приличаше на убиец. Обвинението обаче го развесели, вместо да го ядоса или обиди. Това я обърка и тя замълча.
— Не си ли ти? — попита тя накрая.
Той се усмихна още по-широко.
— Знаеш ли, че си първият човек, който открито ме обвинява и който се осмелява да ме попита аз ли съм извършил това грозно деяние?
Сара го погледна в очите, мъчейки се да открие какво се таи зад този блестящ златист поглед.
— Ти имаше сериозен мотив и щеше най-много да спечелиш от смъртта й.
— Така ли мислиш? А не бях ли просто удобна мишена за обвинението? Por Dios! Никога ли не ти е хрумвало, че някой може да е използвал нескритата ми омраза към нея и последния ни спор, за да скрие следите си?
Сара изведнъж си помисли, че се държи много дръзко с един вероятен убиец. Но ако тя наистина вярваше, че той е убил Маргарет, защо не се плашеше от него? Той наистина я плашеше понякога, но това нямаше връзка със смъртта на Маргарет и се дължеше на начина, по който й въздействаше, а не защото смяташе, че е убиец. Ако го считаше за убиец, защо никога не се чувстваше физически застрашена от него? Защо даже в момента не се страхува за себе си? Смутена от напиращите въпроси, тя прошепна:
— Но камата беше там. Аз я видях. Беше испанска кама!
— И, разбира се, аз съм единствения човек, който може да има испанска кама!