— Не се безпокой, chica, няма да нараня майката на децата си! — меко каза той. — А ако сега спреш да се бориш, пътят до дел Сол много ще ти хареса! Не се тревожи за останалите — те скоро ще дойдат! А сега — той отново се засмя — „ти и аз ще препуснем надалеч под звездите…“
ЧАСТ ВТОРА
ПОХИЩЕНИЕ НА СЪРЦЕТО
ГЛАВА ДЕВЕТА
Сара беше толкова смаяна от своеволието на Янси, че даже и когато той я натовари като чувал с картофи на седлото на един кон и я завърза за него — ритаща и увита в одеяла — тя не можеше да повярва, че той ще го извърши. „Няма да посмее“ — каза си храбро тя. Той само иска да я изплаши. Но след няколко минути конят тръгна и тя осъзна в какво положение се намира. Той я отвличаше! Щеше да я отведе в дел Сол!
Приглушен яростен вик се изтръгна от гърдите й и тя удвои усилията да се измъкне — като диво животно, попаднало в капан. „Няма да успее“ — мислеше си гневно тя. Не беше жестока по природа, но докато се опитваше да се освободи му пожела наум доста зловещи неща.
Въпреки незавидното си положение, Сара успя да се ориентира в обстановката. Янси беше обмислил всичко добре. Вече беше установила по звука, че конете са три — единия го яздеше Янси, вторият носеше нея, но имаше и трети. Може би товарен? Или в среднощното отвличане участваше и някой друг? Ако третият кон имаше ездач, то той трябва да беше много тих. Те се отдалечаваха от Магнолия Гроув и беше ясно, че Янси ни най-малко не се страхува, че някой ще вдигне тревога и ще ги преследва. С нарастващ гняв тя слушаше как той безгрижно си подсвирква и пришпорва конете. Трябваше на всяка цена да избяга! Не трябва да губи нито миг! Всяка измината миля я отдалечава все повече от свободата.
Непрестанните й яростни опити да се отскубне караха коня нервно да криволичи. Сара мрачно се усмихна. Добре! Нека Янси си има работа не само с капризна жена, а и с уплашен кон! Плътно увита в одеялата, тя не можеше да вижда нищо и не знаеше какво става около нея, но от поведението на коня и от успокоителните думи, с които Янси се опитваше да укроти обърканото животно тя заключи, че не му е лесно. След няколко бурни минути на диво мятане Янси спря коня и у Сара проблесна искрица надежда. Може би Янси е решил, че всичко това не си заслужава труда.
Надеждите й не се оправдаха. Тя усети, че Янси изравни коня си с нейния и я потупа по задните части.
— Знам че си ядосана, скъпа — весело и безгрижно започна той. — Но трябва да се примириш, иначе ще се принудя да направя нещо, което ще ти хареса още по-малко!
Тя му отвърна с глухо ръмжене и той леко се засмя.
— Знам, знам, че вече ти е омръзнало, но сама си си виновна за това, chica! — Той я убеждаваше като малко дете и Сара звучно скръцна със зъби. — И помни, че не ми остави никакъв избор — съвсем ясно ми даде да разбера, че това е единственият начин да те заведа в дел Сол. Какво друго можех да направя в този случай?
Въпреки че беше заглушен, отговорът на увитата фигура не будеше никакви съмнения относно характера си. Огрян от лунната светлина, Янси се усмихна.
— Е, ще трябва малко да почакаш, докато успееш да осъществиш това, което си замислила за мен. Сега се успокой, не ми създавай повече трудности и цялото това пътуване ще е по-лесно и за двама ни. И не ме принуждавай да спирам повече — добави спокойно той, без следа от веселото настроение. — Ако ми създаваш повече трудности, ще ти сторя нещо, което ще ти хареса още по-малко.
Заплахата беше явна и с горчива въздишка Сара си наложи да се отпусне. Поне засега Янси държеше положението в свои ръце и тя щеше да си докара само неприятности, ако продължаваше да упорства. Не й беше лесно покорно да приеме поражението, но спря да се мъчи да се освободи и се опита да се нагласи по-удобно върху седлото.
За съжаление в ездата оттук нататък нямаше нищо приятно. Янси очевидно държеше да изминат колкото се може повече път докато се зазори и въпреки че трябваше да води и другите два коня, успяваше да поддържа много бърз ход.
Отначало не беше много зле, но след няколко часа непрекъсната езда Сара се чувстваше като пребита, сякаш беше паднала надолу по някаква стълба. Всеки сантиметър от тялото й я болеше и тя беше сигурна, че ще има синини в продължение на седмици. Но сега мислеше за по-належащи неща. Нуждата да облекчи тялото си я накара да се размърда. Знаеше, че няма да издържи дълго и извика към Янси с надеждата, че той ще успее да я чуе въпреки одеялата и конския тропот.