Щом конят се успокои, Янси приближи с мрачно лице и взе юздите, които тя стискаше в ръка.
— За какво беше всичко това? — гневно попита той, мъчейки се да прикрие ужаса, който го бе пронизал когато конят й се изправи назад и тя изглеждаше толкова малка и беззащитна на седлото.
Сърцето на Сара възвърна нормалния си ритъм и тайно доволна, че опасният миг е отминал, тя го погледна и отвърна с обезоръжаваща искреност:
— Забравих, че ти обещах да не се опитвам да бягам.
Янси объркано се втренчи в нея за няколко секунди, а страхът постепенно го напускаше. Накрая, когато тя беше вече убедена, че пак ще я завърже, той само се намръщи и ледено каза:
— Не забравяй повече!
За щастие товарният кон ги бе последвал и Янси го хвана без проблеми. Те отново потеглиха — конят на Сара послушно вървеше до този на Янси, а товарният — малко зад тях.
Сара никак не беше доволна от положението си, но се радваше, че язди коня, а не се поклаща безпомощно, увита в огромните одеяла и завързана за седлото. Радваше я и това, че дрехите й сега бяха по-подходящи, въпреки че й беше странно да няма под тях риза или поне кюлоти. Стегнатият й бюст и тънката талия нямаха нужда от корсет, който да подчертава формите им и тя често си го спестяваше, но пък и без риза и кюлоти! Чувстваше се особено, почти неприлично и усещаше как гърдите й повдигат басмената рокля и как късите панталони прилепват към бедрата и задните й части. Тези усещания я объркваха и я караха да мисли за тялото си по начин, който й беше непознат.
Луната се беше скрила; скоро щеше да се зазори и беше станало по-светло. Сара любопитно се огледа наоколо. По изгряващото слънце определи, че се движат на северозапад, но въпреки че не бяха на повече от петнадесетина мили от Магнолия Гроув, пейзажът й бе непознат. Бяха оставили цивилизацията зад себе си и бяха навлезли в дива пустош. Местността приличаше на необработваемите земи край Магнолия Гроув — величествени дъбове, магнолии, орехови дървета, лози във всички оттенъци на зеленото и разпръснати между тях храсти. Сред тревите пищно цъфтяха диви пролетни цветя във великолепни нюанси на синьо, розово й жълто. При други обстоятелства Сара щеше да се чувства прекрасно.
Те продължаваха да яздят на северозапад и когато слънцето се издигна високо в яркосиньото небе, Сара осъзна колко полезни са свободните дрехи и широкополата шапка. Денят беше горещ и влажен, но Янси не даваше знак за спиране. Все пак той й беше подал голям сандвич със сирене и манерка с вода. Конете спираха единствено да пият вода от малките поточета и рекички, често срещащи се из тези земи. Сара беше разочарована, че не задминават никакъв конник или каруца и въпреки че през цялото време се оглеждаше крадешком, не забеляза човешко присъствие. Тя сви устни. Не можеше да разбере защо Янси поиска думата й, че няма да избяга — тук очевидно нямаше никой, при когото да отиде!
Те спряха да починат едва следобед. Сара не беше свикнала да язди; всяка частица от тялото й я болеше и тя слезе от коня с искрено облекчение. Краката й се бяха вдървили и след толкова часове езда тя пристъпваше несигурно и се чувстваше някак странно отново върху твърда земя.
Янси беше избрал приятно място за отдих. Недалеч бълбукаше поточе, за конете имаше трева в изобилие, а дъбовете хвърляха примамливо хладна сянка. Във въздуха монотонно жужаха насекоми и изтощена от безсънието и драматичните събития, Сара с благодарност се отпусна върху меката пролетна трева, хвърли настрана шапката и се отпусна за пръв път откакто Янси я бе събудил в спалнята й през нощта.
Без да обръща внимание на Янси, който правеше временния бивак, Сара затвори очи и само след миг дълбоко спеше. Когато усети ръката на Янси леко да разтърсва рамото й, тя реши, че са минали само няколко минути. После отвори очи и осъзна, че е спала няколко часа, тъй като слънцето се бе спуснало ниско на хоризонта. Погледна сънливо към Янси, който лежеше до нея на тревата, подпрял се на лакът. Разсеяно забеляза наболата черна брада, покриваща страните му и загатнатата умора в бръчиците около блестящите златистокафяви очи с дълги ресници. Без да съзнава колко е привлекателна, Сара лежеше и невинно се взираше в него, а чудните й очи излъчваха мек изумруден блясък и меднозлатистата й коса бе очарователно разпиляна около лицето.
Янси си помисли, че никога в живота си не е виждал по-прелестна картина; инстинктивно протегна ръка, плъзна я по бузата й и обърна лицето й към себе си, за да я целуне. Топлите му устни се движеха леко и с всяко докосване се задържаха по-дълго върху нейните, като постепенно усилваха деликатния натиск.