— Мисли каквото искаш! — отвърна сухо той.
Потеглиха и дълго време яздиха в потискащо мълчание и за няколко часа не си размениха и една дума, въпреки че и преди това не си говореха много често. Спирането ги беше забавило много повече, отколкото Янси бе планирал и тъй като беше решил предварително къде ще спрат за през нощта, те яздиха дълго след като слънцето залезе.
Сара не беше опитен ездач, макар че през целия си живот бе яздила и колкото повече път изминаваха, толкова по-остро чувстваше болките във всеки мускул от тялото си. Когато слънцето се скри и започна да се спуска мрак, тя вече беше на края на силите си, прималяла от глад и болки, но понасяше всичко безропотно. Беше се заклела, че по-скоро ще умре, но няма да помоли Янси да спрат, но не можа да сдържи една въздишка на облекчение, когато най-накрая Янси спря конете.
— Тук ще останем за през нощта — каза й той.
Беше прекалено тъмно и Сара не можа да огледа мястото, където спряха, но по тихото бълбукане на вода и скупчените тъмни сенки на дърветата предположи, че много прилича на това, където бяха спрели преди. Тя несръчно се смъкна от коня и отблъсна ръката на Янси, който искаше да й помогне.
— Не ме докосвай! — изсъска през зъби тя.
Янси тежко въздъхна, обърна се и се зае да завърже конете и да свали седлата. Сара стоеше и неуверено го наблюдаваше, докато той не й подхвърли хладно през рамо:
— Ако няма да ми помагаш, поне намери къде да седнеш и не ми се пречкай в краката — хладно й подхвърли той през рамо.
Сара тръсна разплетените си коси.
— Аз съм тук по принуда и ти естествено не можеш да очакваш да ти помагам по какъвто и да е начин — остро отвърна тя, въпреки че по природа беше много услужлива и внимателна.
Той я погледна, но тъмнината скриваше изражението му.
— Да, скъпа — ледено изрече той. — Сигурен съм, че от теб не може да се очаква нищо разумно.
— Колко е добре, че се разбираме! — не му остана длъжна тя. Враждебността помежду им не намаляваше и след вечерята от сандвичи и кафе, Сара с облекчение заспа. Янси беше сложил седлото й близо до огъня и беше хвърлил там няколко одеяла.
— Леглото на госпожата — беше казал сухо.
На пръв поглед то не изглеждаше твърде примамливо, но след това, което Сара бе преживяла откакто за последен път беше спала в леглото си, тя реши, че е много по-удобно, отколкото можеше да очаква. Подпряла глава на седлото, нахранена и завита в одеялата, Сара заспа почти веднага.
За Янси не можеше да се каже същото. Той седеше при огъня, който лениво догаряше и с мрачен поглед наблюдаваше заспалата Сара. Тя беше загадка за него, признаваше си той. Беше замислил отвличането й в дел Сол с безгрижна привързаност, сигурен, че трябва да направи точно това, за да я предпази от собствената й лудост. Идеята й да живее в Каза Палома беше абсурдна — проклетата къща всеки момент можеше да се срути, а в стремежа си да я ремонтира Сара щеше да пропилее и последното пени от това, което Сам й беше завещал. Той изкриви намръщено устни. Не че много го беше грижа за това — то просто не беше практично, каза си мрачно той. А после и това завещание на Сам!
Por Dios! За какво ли си е мислил Сам, когато е обвързал собствеността над Каза Палома с такова условие? Янси вярваше, че Сара е подтикнала Сам да постави това изискване в завещанието, но въпреки това не беше убеден, че Сам до такава степен си е загубил ума, че да се съгласи с подобен план. Нищо ли не бе научил баща му от Маргарет? Освен това Сам знаеше какво е неговото отношение към въпроса за Каза Палома. Янси се усмихна с горчивина. По дяволите! Той беше заплашил с убийство Маргарет, за да не й позволи да сложи ръка върху тези земи — какво ли е смятал Сам, че той ще стори на Сара? Сам трябва да е знаел, че той ще направи всичко, което е по силите му, за да върне Каза Палома към земите на рода Алварес.
Тъкмо допиваше последната глътка кафе, когато една мисъл го накара да се вкамени. Разбира се! Този пресметлив стар негодник! И от гроба се опитваше да го командва! Той сви устни. Този път Сам беше поставил в капана примамка, на която не можеше да се устои — Сара!
Навъсен, Янси остави настрана празната чаша. Знаел ли е Сам колко го привлича Сара? Дали баща му не е сложил проклетата клауза само за да го вкара в клопката?
Янси озадачено поклати глава. Въпреки различията между тях — а те не бяха малко — той никога не би сметнал, че Сам е способен на такива дяволски интриги. Сам беше мил и великодушен човек, което съвпадаше с версията на Сара, но освен това имаше слаба воля и лесно можеше да му се въздейства. Затова на Янси му се струваше невъзможно Сам методично да е обмислял план, чрез който да свърже вдовицата си и своя син. И все пак смътната идея, че Сара може да казва истината… Мощен прилив на надежда го изпълни, но почти веднага той изчезна пред спомена за Маргарет и нейното предателство. Не! Няма да се остави отново да бъде изигран! Никога повече няма да се загуби ума по едно прекрасно лице и една примамлива усмивка! Никога!