Нямаше лесни отговори, уморено реши той накрая, нито пък който и да било от тях го задоволяваше — даже този да обвини Сара за всичко. А бог му е свидетел, че искаше да направи точно това! Ругаейки наум, той се намести до Сара на тревата. Времето щеше да разбули истините, а беше повече от сигурно, че той няма доникъде да достигне тази вечер. Утре и през следващите дни щеше да разреши загадката Сара Кантрел.
Извивката на тялото му инстинктивно беше последвала формата, която бе заела Сара. Янси си каза, че трябва да е близко до нея, за да не може тя да избяга. Той спеше много леко и беше сигурен, че и при най-малкото й движение ще се събуди. Колкото до бягството — той беше научил конете си да се подчиняват единствено на него. Това беше необходима мярка когато човек живее сред индианци, които са прочути конекрадци. За още по-сигурно той беше скрил ботушите й. Даже и да успееше да се измъкне докато той спи, боса и без кон тя нямаше да стигне далече. Усмихвайки се на своята съобразителност, той заспа.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
На сутринта Янси нито се усмихваше, нито пък се чувстваше особено съобразителен. Беше спал добре и не се бе случило нищо неприятно — Сара спеше дълбоко до него, когато той се събуди с първите лъчи на слънцето — но раздразнено осъзна, че нито един от проблемите му не е решен. Сара си оставаше загадка за него и студенината, с която се държеше, не намаля ни най-малко през дългото, мъчително пътуване.
Пътуването до дел Сол не беше нещо, за което Сара си спомняше с удоволствие. Те си продумваха само когато беше наложително и бяха свели до минимум общуването помежду си. Пътят не беше опасен, нито пък труден, макар че яздеха в продължение на часове, но Сара по-скоро се радваше на това — пейзажът поне й даваше възможност да спре погледа си на нещо друго, а не на ненавистната личност на арогантния й, властен и порочен похитител. Отначало Сара безучастно гледаше как той пали огън и приготвя храна, но незнайно защо съвестта й започна да се обажда и тя започна да поема част от работата. За десет дни път те си бяха изработили такава система, че можеха да си направят удобен бивак само за няколко минути.
Въпреки враждебността, която витаеше във въздуха, това пътуване не беше чак толкова неприятно. Пейзажът наоколо радваше окото и омайваше възприятията с почти тропическата си пищност, а след първите няколко дни тя свикна със седлото и с коня и откри, че й е приятно да язди. Беше освободена от грижите, които дълго време бяха тежали на крехките й рамене в Магнолия Гроув и въпреки трудностите, които я очакваха, настроението й се повдигаше с всеки изминал час. Очакваше със странно нетърпение да види дел Сол и земите около него, обрасли в гъст храсталак.
След дългите часове езда през деня, тя всяка вечер с удоволствие очакваше спирането и тъй като малко неща можеха да я развличат, тя прекарваше времето преди да си легне най-често в размисъл за превратностите на съдбата. Често след импровизирана вечеря с царевичен хляб, изпечен на огъня и вкусно месо от дивеча, който Янси бе убил, Сара си спомняше подобни вечери със своя баща. Щастливите спомени я караха да се усмихва несъзнателно и да се радва на спокойствието на момента. Понякога обаче тя се взираше в златно-червените пламъци на огъня, бавно отпивайки от кафето си и се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако Матю не бе проиграл Мокингбърд Хил и не се бе оказал толкова глупав, че да се остави да го убият. После се отърсваше и се опитваше да не мисли за мрачното минало.
Колкото повече яздеха напред, толкова повече се променяха теренът и растителността. Земята ставаше по-суха, пищността й не беше толкова тропическа, а високите, величествени дървета, пълзящите лози и избуялите диви цветя постепенно намаляваха. Нямаше я вече плодородната тинеста почва, толкова ценена от земевладелците, а пейзажът се отвори към безкрая на хоризонта. Дните станаха по-топли и по-сухи, но Сара свикна с жаркото слънце.
В средата на май те стигнаха до просторната хълмиста прерия — яздеха сред треви, стигащи почти до кръста им и минаваха покрай широки площи, покрити с бодливи акации, огромни кактуси и мескити. Близо до рекичките и поточетата буйно растяха скупчени едни до други канадски тополи и върби, а Сара се удивляваше на невероятното разнообразие от диви животни, които срещаха. Беше пълно с големи стада мустанги и говеда, но имаше и зайци, пуйки, пъдпъдъци, елени и антилопи. Нощно време слушаха печалния вой на койотите и вълците, а от време на време и ужасяващия рев на някоя пантера.