— Благодаря ви. Ще се старая никога да не съжалите за добротата си към мен.
Сам и Сара яздиха близо три седмици, докато стигнат Магнолия Гроув и през това време се опознаха добре. Отначало Сара се смущаваше да пътува с човек, който не й беше баща, но Сам я разубеди.
— Сара, сега аз съм твоята опора. Баща ти те повери на мен и вече си под моя опека. Освен това аз съм почти на четиридесет и пет години и съм почти на възраст да ти бъда дядо — добави закачливо той. Защо не мислиш за мен като за твой баща?
— Ще се опитам и мисля, че няма да ми е трудно — усмихна се през сълзи Сара.
Сам я беше потупал по рамото и те продължиха пътя си, като с всеки изминал ден се привързваха все повече един към друг. Тя му разказваше за щастливите дни в Мокингбърд Хил и за ужасните времена, които бяха последвали след загубата на Матю, а после слушаше с широко отворени очи трагичната история за първата жена на Сам, прекрасната Маделина Алварес, майка на единствения му син — двадесет и седем годишния Янси. С тъжна усмивка на изящно изрязаните си устни Сам бе казал:
— Ние бяхме толкова млади — почти на твоята възраст — и толкова се обичахме, че когато бащите ни не искаха и да чуят за сватба, ние избягахме и се оженихме без тяхно съгласие. С изключение на кратки периоди обаче ние не бяхме истински щастливи… — Той въздъхна замислено. — Баща й — дон Армандо — беше горд испански аристократ, а моят беше също толкова горд, тъй като бе един от първите заселници в Тексас, последвали Стивън Остин. Дон Армандо беснееше при мисълта, че единственото му дете, наследница на голямо ранчо, се е омъжила за гринго, а баща ми Анди беше не по-малко ядосан, че неговият единствен син се е влюбил в някаква испанска уличница, въпреки че семейство Алварес води родословието си от конквистадорите. — Сам се усмихна кисело. — Не беше забавно, но в крайна сметка дон Армандо надмогна яда си и щом Янси се роди, той ни прости. Моят баща обаче никога не го направи, нито прие Янси за свой внук. Честно казано той ненавиждаше Маделина. Анди не можеше да приеме брака ни и направи черен живота на Маделина и Янси. Аз трябваше да предприема нещо, но не бях достатъчно силен, за да му се противопоставя.
Сара се взираше в благородните му, мъжествени черти и изведнъж осъзна, че въпреки своята доброта и щедрост Сам Кантрел беше слаб човек и по-ранното й впечатление, че избира най-лесния път, се потвърди. Това не намали силната й привързаност към него, но нежеланието му да се изправи срещу неприятностите в каквато и да било форма я караше да се чувства неловко. Ами ако Маргарет не я иска в Магнолия Гроув? Ще пренебрегне ли Сам волята й?
По дългия си път на юг те рядко имаше къде да отседнат и най-често замръкваха по пътя. През тези априлски нощи с дъх на пролет те седяха до огъня и Сам разказваше за семейството си и за Магнолия Гроув. До последната нощ преди да стигнат плантацията Сара вече знаеше много за нея и обитателите й. Едно нещо обаче я смущаваше и тази последна вечер тя не можа да се въздържи да попита внимателно:
— Вие не споменавате много често сина си Янси. Той в Магнолия Гроув ли е?
На лицето на Сам се появи странно изражение, което Сара не можа да определи. Вина? Угризение? Мъка? Може би и трите заедно. Без да я поглежда в очите Сам разбута огъня и след миг на мълчание отвърна:
— Никога не сме били близки с Янси. В началото, когато Анди беше толкова ядосан заради брака ми с Маделина, той и майка му живееха с дон Армандо в хасиендата Ранчо дел Сол и аз рядко го виждах. Когато дон Армандо умря, прободен от бик, Янси беше на седем години. Маделина не можеше повече да издържа в имението и дойде да живее при мен. — Сам се бе загледал тъжно в далечината. — Янси беше поразен от смъртта на дон Армандо, но това не накара Анди да се държи добре с него — изразът на Сам стана мрачен, а в гласа му се долавяше силно вълнение. — Маделина умря след по-малко от година от треска и Янси окончателно се обърка. Той не можеше да разбере защо не може да живее в Ранчо дел Сол и защо майка му го е изоставила. Трудно му беше да свикне с Магнолия Гроув след като бе живял дълго в испански дом, а неспирните викове и шамари на Анди вгорчаваха още повече дните му.
— Но защо вие не… — обади се Сара, неспособна да се въздържи, а после си даде сметка какво казва, изчерви се и сведе поглед към ръцете в скута си.
— Ти си права — отвърна Сам. — Аз трябваше да защитя момчето, но бях зает с плантацията — ние отглеждаме памук. Аз просто се надявах, че Анди ще свикне с него. Но това не стана и когато порасна, Янси ме обвини, че не съм се намесил.