Сара се мъчеше да сведе до минимум разговорите между тях, но една вечер след като се бяха нахранили, любопитството й надделя.
— Колко път има още до ранчото? — неочаквано попита тя. Янси се усмихна.
— Този въпрос от два дена ти е на езика. — Не обърна внимание на полуотворената й от учудване уста и продължи: — Смятам, че утре ще спим в истински легла.
Въпреки очакванията си, Сара нямаше търпение да види дел Сол и бе много любопитна какво представлява той. Късно следобед на следващия ден, когато превалиха малък хълм, тя забеляза в далечината черна точка и сърцето й трепна. Погледна Янси и възбудено попита:
— Това ли е дел Сол?
Янси леко кимна.
— Si, това е моят дом. — Той замълча, вперил поглед в прелестното й лице и Сара долови странна предпазливост в гласа му — като че ли бе някак плах… или несигурен за впечатлението й от дел Сол. Едва когато тишината започна да става напрегната, той се извърна напред и тихо добави:
— Надявам се, че там ще си щастлива.
Той пришпори коня си, Сара покорно го последва и те се насочиха към къщата, която беше като точица на хоризонта. Докато яздеха натам, Сара се замисли за странното поведение на Янси. Само след няколко минути тя разбра причината за необяснимата му боязън — Маргарет!
Тя не се изненада особено от тази предпазлива резервираност на Янси. От всичко, което беше слушала за единственото посещение на Маргарет в дел Сол, ставаше ясно, че тя просто ненавиждаше това място. Всъщност предполагаше се, че именно тази открита омраза към дел Сол я беше тласнала към брака със Сам. Беше съвсем естествено Янси да се безпокои за реакцията на Сара.
Прелестна усмивка разцъфна на устните й. Не би трябвало, но все пак тази плахост у Янси като че ли накара част от възмущението й към него и арогантното му поведение да се изпари.
Когато наближиха дел Сол Сара разбра, че малката точка всъщност се състои от множество постройки, струпани една до друга, а с всяка измината миля се убеждаваше, че домът на Янси не е просто къща, а по-скоро едно цяло село. Мястото беше възхитително — напред докъдето погледът стигаше, се простираше хълмиста прерия с буйна трева, прорязана тук-там от дървета и храсти, които очертаваха извивките на ручеи и потоци. Дел Сол беше построен на малко възвишение близо до един от тези искрящи потоци и колкото повече приближаваха, толкова повече Сара се удивляваше на изобилието от устремени към небето дървета и гъстата трева в тази местност. Около хасиендата — а тя не можеше да се сбърка заради масивните си каменни, подобни на крепостни стени, внушителни размери и височина — бяха разпръснати множество по-малки къщи, хамбари и обори, една огряна от на слънцето бяла черква и няколко ниски кирпичени постройки. Наоколо имаше оградени пасища, просторни обработваеми земи, портокалови плантации, лозя и царевични ниви и неповторимото зелено на току-що покълналите стръкове. Докато яздеха към къщата пред тях се скупчваха и разбягваха с крякане, грухтене и блеене кокошки, прасета и кози.
Сара се мъчеше да погълне всичко със сетивата си — ослепителната белота на сградите, портокаловия аромат във въздуха, възбудените гласове на децата, стадата говеда и коне в далечината и мургавите каубои, яздещи малки здрави мустанги. Следа от ситен прах във въздуха бележеше пътя до хасиендата с дебели защитни стени, блестящи като сняг. При вида им възторгът на Сара се изпари. В края на краищата дел Сол щеше да е нейният затвор.
Те едва бяха стигнали до първите къщи и изведнъж срещу тях се зададе тълпа от полуголи, изпоцапани, жизнерадостно усмихнати дечица, засмени жени с шалове в блестящо синьо, аленочервено и жълто и мъже в провиснали бели панталони със сомбрера на главите. Топлият следобеден въздух се изпълни с възторжени викове.
— Ах, сеньор Янси, вие се връщате при нас!
— Това е El Patron! Елате, елате, El Patron е тук!
— Сеньор! Сеньор Янси, колко дълго ви чакахме!
— О, сеньор! Колко е хубаво, че отново сте при нас!
Двамата бавно напредваха, защото Янси се спираше да приказва с хората. Те избутваха пред себе си малките деца и му ги показваха, поверявайки ги в ръцете му. Сара беше удивена от дълбокото уважение, с което се отнасяха към него. Беше ясно, че много го обичат и искрено го боготворят. Тя изсумтя недоволно — нищо чудно, че беше такъв самодоволен и властен деспот!
Най-накрая тълпата остана зад тях и те се изправиха пред внушителната порта от ковано желязо на входа за хасиендата. Сара очакваше какво ще види зад нея, но въпреки това остана омагьосана от великолепната гледка, която се разстилаше пред нея.