Сара се разтопи от удоволствие.
— О, разбира се, това е най-голямото ми желание! — Тя се усмихна обезоръжаващо чаровно и си призна: — Съжалявам, но май не си спомням името ти.
Жената също се усмихна.
— Не се учудвам! — отвърна тя. — Казвам се Мария Чавес. Аз съм жена на най-добрия каубой на сеньор Янси, моята madre е икономка в къщата, а моят padre е Хуан, счетоводителят на El Patron. С всички се запознахте преди няколко минути, само съпругът ми Естебан го нямаше.
Сара поклати глава.
— Съжалявам, но изобщо не си ги спомням!
— Не се тревожете, сеньорита, имате цял живот пред себе си да научите имената ни — усмихна се Мария. — А сега ме извинете, ще ви приготвя банята.
Чак когато Мария излезе Сара се сети, че не я поправи, когато я нарече „сеньорита“ и се запита дали Янси е споменал, че тя е вдовица на баща му. Силно се съмняваше!
Банята беше чудесна — точно такава, за каквато си бе мечтала — и след седмиците, през които тоалетът й се състоеше от бързо измиване в студените рекички, беше просто божествено да се отпусне в топлата, ухаеща на жасмин вода, да насапуниса цялото си тяло с благоуханния сапун и да мие косите си, докато заблестят от чистота.
Мария и беше донесла кана със сангрия и Сара, напълно отпусната след банята, само по една широка бяла хавлия, бавно отпи от виното с плодов сок и реши да изпробва леглото. То беше толкова меко, колкото изглеждаше и тя внимателно остави чашата със сангрия на дървената масичка до леглото, а стройното й тяло меко потъна в пухения дюшек. В един миг всичките й притеснения се изпариха и преди да се усети, тя вече беше дълбоко заспала.
Когато Янси влезе в стаята й вече падаше мрак, а тя още спеше. Междувременно той също се беше изкъпал и сменил прашните дрехи, но не си бе позволил и минута почивка. Докато траеше войната, ранчото се управляваше от неговите хора, а имаше и безброй новини, които трябваше да научи. По време на войната той беше успял да се върне само веднъж — веднага след като генерал Лий се предаде на генерал Грант при Апоматокс. Тогава той имаше време само колкото да покаже на хората си, че е жив и да ги увери, че ще се върне при тях при първия удобен случай. Разказите на работниците му отнеха много повече време, отколкото бе предполагал и той разбра, че нещата в ранчото можеха да продължат със същото лениво темпо до безкрай, ако не се бе върнал. Но сега всичко щеше да се промени. El Patron се беше върнал окончателно и имаше планове за бъдещето.
Не малка част от тях бяха свързани с това чудно малко създание, което лежеше толкова безпомощно пред него, мислеше си той докато я гледаше как спи. Разглеждаше стройните й крака, открити от хавлията и изражението му бе ликуващо, но и загрижено. Какво, по дяволите, щеше да прави с нея? Усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. О, той много добре знаеше какво — проблемът беше да я накара да се съгласи с него!
Той не беше излъгал хората си, когато им я представи като своя novia; дълго преди да стигнат дел Сол той беше решил, че ще се ожени за Сара, независимо че й нямаше доверие и че алчните й намерения го разочароваха и вбесяваха. Още преди да я види в Магнолия Гроув той бе решил, че отдавна е трябвало да се ожени и че до края на годината трябва да си намери съпруга. Имаше три логични и практични причини за това решение — следващият февруари щеше да навърши тридесет и пет години, притежаваше голямо имение и беше невероятно богат, а нямаше наследник. Време беше сериозно да се замисли за следващото поколение, но за нещастие — поне винаги преди го бе считал за нещастие — без съпруга не можеше да има законни наследници.
Тези размисли го накараха отново да обърне поглед към Сара. Той я наблюдаваше с чувство, което опасно наподобяваше нежност и отбелязваше изящната линия на страните й, меките съблазнителни устни и чувственото обаяние на полуголото й тяло. Но даже и да остави настрана тези очевидни достойнства, нещо в нея винаги го бе привличало и той не можеше да го отрече — независимо дали тя бе намислила да сложи ръка на богатствата му! Наистина завещанието на Сам ускори нещата, но той се съмняваше, че даже и заради Каза Палома би се обвързал с жена, която мрази или която не го възбужда.
Той леко се усмихна. Сара го възбуждаше — в това нямаше съмнение. Даже и сега той усещаше как тялото му се напряга и желанието кара кръвта във вените му да кипва. Искаше му се да се отпусне до нея на леглото и да я събуди с целувка и за миг това чувство като че ли надделя у него, но той се въздържа. Беше си отдъхнал, когато разбра, че не е бременна и че от прекрасния любовен миг в сянката на дъбовете няма да се роди дете. По причини, върху които не смееше да се замисля дълбоко, той не искаше тя да счита, че я е отвлякъл и я е любил само заради завещанието на Сам. По същите неясни причини беше важно Сара да разбере, че желанието му да се ожени за нея няма нищо общо с проклетото завещание.