— О, сеньора, простете ми! Аз не знаех, че вие със сеньор Янси вече сте женени! — Тъмните й очи излъчваха истинско страдание и молейки за опрощение, тя продължи: — Не беше хубаво от моя страна така да се държа, но когато сеньор Янси дойде при мен и ми обясни за сватбата в Сан Фелипе, аз всичко разбрах. Не трябваше така да нахълтвам в стаята и наистина съжалявам, че се държах толкова хладно с вас после — наведе глава тя. — Толкова ме е срам! Ще ми простите ли?
Сара се почувства страшно неудобно заради ненужното смущение на Мария, разгневи се още повече на Янси, който я беше вкарал в такава ситуация и бързо изрече:
— О, моля те, дори не го споменавай повече! Нищо лошо не си направила. Нека го забравим!
Лицето на Мария се озари от усмивка.
— О, сеньора! — промълви тя. — Толкова сте мила! Нищо чудно, че сеньор Янси толкова ви обича! — После срамежливо прибави: — Знаех, че трябва да има някакво обяснение. Сеньор Янси е толкова добър човек — той не би направил нищо неприлично!
— О, да! Сеньор Янси е истинско съкровище! — каза тя през стиснати зъби. — А сега ме извини, искам вече да си легна.
Мария сведе очи и лукава усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.
— Ах, разбирам — сеньорът е нетърпелив да дойде при съпругата си. Веднага ще ви оставя и няма да ви безпокоя чак до сутринта. До късно сутринта — широко се усмихна тя.
Чак когато вратата се хлопна зад пищната фигура на Мария, Сара даде воля на отчаянието си. Ругаейки и кълнейки непристойно, тя се хвърли на леглото и зарови ръце в пухения дюшек. Пред очите й се мяркаха картини от ужасните неща, които пожелаваше на своя мъчител и това за момент я успокои. Почувства се по-добре, въпреки че не можеше да измисли достатъчно подходящо наказание за него.
Следващите няколко дни преминаха за Сара като в мъгла; обърканите й чувства я тласкаха от печално примирение в един момент към открито предизвикателство в следващия. След почти цяла седмица в дел Сол, само едно нещо беше ясно за нея — трябваше да се измъкне оттам!
Всичко, което Янси й беше казал, се оказа вярно. Падре Кинтеро щеше да изпълни с удоволствие всичко, което Янси му наредеше и Сара болезнено усещаше, че всички обитатели на дел Сол с радост щяха да жертват дори живота си за El Patron! Никой нямаше да си мръдне и пръста, за да му попречи да извърши това, което си беше намислил и щяха да я сметнат за луда, ако кажеше нещо против него. Те със сигурност нямаше да повярват, че любимият им сеньор Янси ги е излъгал. Някои от тях не бяха разбрали за гражданския брак в Сан Фелипе, но всички умираха от желание да видят как El Patron ще се ожени за нея в селската църква, а подготовката за церемонията вървеше с пълна пара.
Ужасът на Сара се засилваше, тъй като въпреки думата, която си бе дала, че по-скоро ще умре, но няма да се омъжи за него, нещата полека-лека се развиваха точно така, както искаше Янси. Той без усилие се налагаше над все по-отчаяните й клетви, че няма да с омъжи за него и хладнокръвно определи датата на събитието — сряда, пети юни — ден, който все повече наближаваше.
Всяка сутрин тя се събуждаше с ужасяващата мисъл, че датата на сватбата е приближила с още двадесет и четири часа и че нямаше начин тя да я осуети. Освен, мислеше си мрачно тя, ако за жениха няма невеста…
Сара беше вече решила какво ще прави и тъй като знаеше, че времето й е враг, започна да обмисля бягството си и беше благодарна, че има свободен достъп до цялото имение. Нямаше време за губене и два дена след като реши да избяга, тя вече беше успяла да събере и скрие голямо количество продукти, необходими за опасното пътуване. Не й бе трудно да укрие храна, вода, даже нож и един старовремски пистолет. Имаше и подходящи дрехи под ръка — късата рокля, износените три-четвърти панталони и ботушите, които носеше докато пътуваха към дел Сол, щяха да са й достатъчни, за да се върне обратно в Магнолия Гроув.
Сара беше научила много неща от това пътуване и имаше намерение да използва придобитите умения. Знаеше, че начинанието е опасно и безразсъдно, но да се омъжи за Янси Кантрел и се струваше по-голямото зло. По-скоро щеше да рискува живота си в безкрайната пустош на Тексас, отколкото без съпротива да стане негова жена.
Тя лежеше на удобното пухено легло; стомахът й бе пълен с вкусната храна, която Долорес готвеше, а в гардероба висеше почти готова великолепната сватбена рокля от бял сатен, извезана с перли. В съзнанието й изникна споменът за усмивката на Янси, за това как страстно я беше любил и тя си каза, че вероятно е полудяла. Искаше да избяга от нещо, което всяка друга жена с радост щеше да приеме — красив и богат мъж, който караше плътта й да тръпне в екстаз, а сърцето й развълнувано да бие, упорито настояваше да се ожени за нея. Защо това я хвърляше в ужас?