Сара не можеше да обясни даже и на самата себе си. Знаеше, че има връзка със завещанието на Сам и с нежеланието на Янси да приеме нейното обяснение за брака й с баща му, както и да й позволи поне някакво мнение за собственото й бъдеще. Освен това той никога не бе произнесъл думата „любов“…
Една сълза се търкулна по бузата й. Беше й ясно, че той не я обичаше. Желаеше я, искаше тялото й и му се бе наслаждавал в онези незабравими мигове, когато тя се беше отпуснала в ръцете му, но никога не бе дал и най-малък признак, че зад това се таи по-дълбоко чувство. Беше изтъкнал — проклет да е! — множество логични, практични, подходящи доводи в полза на брака им, но никога не бе споменавал за любов.
За нейно облекчение, но и объркване, откакто бяха в дел Сол той не се беше опитал да я люби повторно. В действителност той изобщо не бе търсил непристойна интимност, винаги бе вбесяващо учтив и се отнасяше към нея с подигравателно уважение, което я предизвикваше да му удари шамар. Когато я целуваше — а тя не можеше да не забележи, че той използва всяка възможност за това — целувките му бяха закачливо целомъдрени, нежни и тя ги намираше смущаващо незадоволителни. Спомняйки си как я бе целувал преди, тя си даваше сметка, че в тялото й се е събудил мощен, първичен инстинкт, непознат доскоро. През самотните й нощи сънят бягаше от нея и тя се въртеше в леглото, закопняла за докосването му. Присмехулният пламък, който проблясваше понякога в очите му, я караше да си мисли, че той е съвсем наясно доколко пуританското му поведение не я задоволява…
Беше ясно — тя трябва да избяга! Беше избрала тази нощ, за да осъществи плана си. Премислила бе всичко до най-малката подробност и дотук всичко беше наред.
Беше късно след полунощ, когато тя нахлузи три-четвъртите панталони и познатата басмена рокля, сега обаче изпрани и се прокрадна към мястото, където беше скрила провизиите си. Окачи на рамо дисагите, които бяха забравени в стаята й и тихомълком се насочи към оградата на имението. Там беше малкият обор, в който държаха винаги няколко коня, в случай на нужда. За нейна радост един от конете в обора беше кобилата, която беше яздила до дел Сол — Локуела, наречена така заради игривостта й. Всъщност именно откритието, че Локуела е толкова близко, я бе подтикнало към мисълта за бягство.
Тя се вмъкна в обора, тихо й заговори нещо, докато я оседлаваше и намести дисагите на седлото. После с разтуптяно сърце тя я изведе от обора, хванала юздите в ръка. Вече беше видяла, че недалече в стената има малка желязна порта и тихо, но бързо поведе кобилата натам.
Внимателно побутна вратата със затаен дъх. Тя леко изскърца и Сара се вкамени, но после се отвори и те излязоха. Щом се озова навън, Сара възседна кобилата и препусна.
Заобиколи отдалече селото; нервите й бяха опънати, очите й уплашено оглеждаха наоколо в тъмното, а ушите й се напрягаха да чуят и най-слабия звук от евентуални преследвачи. Наблизо излая куче и тя така пришпори Локуела, че кобилата изцвили уплашено.
Постепенно Сара се отдалечи на безопасно разстояние от притихналото село, но тъй като не познаваше района и не можеше да се ориентира в тъмното, поддържаше бавен и спокоен ход. От време навреме поглеждаше звездите и се молеше да е улучила правилната посока.
Часовете минаваха и дел Сол оставаше все по-назад, небето изсветляваше и Сара се изпълни с въодушевление. С радостен вик тя пришпори Локуела в галоп. Беше успяла! Беше се измъкнала от ръцете на Янси и сега си отиваше в къщи!
Денят й мина доста добре. Горещината не беше толкова силна, колкото предния ден; Локуела беше отпочинала и доволно препускаше и Сара нямаше причина да намалява хода. Скоро бягството й ще бъде открито, но тя разчиташе на това, че Мария не влизаше в стаята й до късно сутрин, освен ако тя не я повика. Никой, вероятно даже и Янси, няма да се разтревожи, ако не я открият в стаята й; всички щяха да предположат, че е наоколо в имението и едва след няколко часа — а е възможно и чак привечер, ако има късмет — ще стане ясно, че я няма. Може би ще открият, че Локуела е изчезнала, но Сара се надяваше конярят да си помисли, че я е взел някой от каубоите. Най-много се опасяваше да не кажат на Янси, че кобилата я няма веднага щом открият това. Той би се сетил за миг какво се е случило.
Уплашена да не стане отново затворничка на Янси, Сара пришпори Локуела във вихрен галоп и около миля летеше с бясна скорост над земята. В крайна сметка здравият й разум надделя и тя се върна към по-лек ход. Нищо нямаше да спечели, ако кобилата рухне на земята от изтощение.