Дълго плака така горчиво, но после се съвзе. Трябваше да продължи. Ако спреше дотук, щеше да умре под този изсъхнал дъб, но ако тръгнеше напред, й оставаше надеждата скоро да открие вода. С мрачна решителност тя се изправи на крака. Пазеше още ножа, манерката и пистолета си и щеше да намери вода! Тя войнствено изправи рамене и енергично пое напред, твърдо решена да не се предава.
Беше притъмняло и преминавайки покрай един гъсталак, Сара се огледа за подходящо убежище за през нощта. Стресна я внезапния вой на вълк недалеч от мястото, където събираше дърва за огън.
Тя изпусна наръча клони и съчки и неспокойно се огледа наоколо, а сърцето й лудо биеше в гърдите. Не забеляза нищо, но воят се повтори, този път по-близо. Докато стоеше, закована на мястото си, се обади друг вълк. Тя мъчително преглътна. О, боже! О, боже! Дано да е сбъркала!
Но времето минаваше, а смразяващият вой на вълците като че ли идваше от всички страни — молитвите й не бяха чути. Вълците бяха намерили своята жертва — самата нея!
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Сара не смееше да помръдне от ужас и стоеше вкаменена, а в ушите й отекваше воят на приближаващите вълци. Каза си, че може би си въобразява и че сигурно друга плячка е привлякла вниманието им. Гробовните звуци, от които й настръхваше косата, заглъхнаха и тя си отдъхна с облекчение.
Нервно се засмя и се наведе да събере падналите съчки. Изведнъж точно зад нея се чуха няколко приглушени излайвания и тя подскочи от уплаха. Звуците този път идваха от по-близко разстояние и тя се убеди, че се самозалъгва. Вълците преследваха нея.
Огледа се като обезумяла наоколо за някакво убежище, но не откри — тук-там бяха разпръснати печалните сенки на бодливи храсти. Те не бяха нито достатъчно високи, нито достатъчно дебели, за да я прикрият от атаката на вълците и кръвта й се смръзна от ужас. Имаше пистолет, но какво щеше да прави, когато се свършат патроните? Може би да използва ножа?
Внезапен протяжен вой по-близо от другите, я накара да се извърне бързо и да впери очи в тъмнината. Вълците приближаваха и издължената, зловеща сянка, която се прокрадна зад храстите, я изтръгна от вцепенението й. Трябваше да бяга. Бързо! Със стиснати зъби тя се хвърли решително напред — нямаше да позволи да я обземат слабост и нерешителност!
Мисълта й трескаво търсеше подходящо място за убежище. В миг я осени идея — беше си спомнила за изкорубения дъб. Ако можеше да стигне дотам… Тя мъчително преглътна, забелязвайки още две зловещи сенки в сгъстяващия се мрак. Трябваше да стигне до дъба! Щом се вмъкнеше в хралупата му, щеше да е в най-защитеното място на километри от тук.
Колко ли далече трябваше да се върне? Тя затича още по-бързо, но за неин ужас нещо изшумоля в храстите зад нея — като че ли някой се промъкваше през тях. Вълците не се и опитваха да скрият присъствието си и Сара ясно долавяше тежкото им дишане и честото скимтене, което й показваше от колко близо я преследват.
Опита се да не мисли за тях и неспокойно огледа равнината пред себе си. Къде ли беше проклетото дърво? Един от най-огромните вълци се промъкна по-наблизо и тя сграбчи още по-здраво пистолета, дръпна предпазителя и в нощния въздух отекна силно щракване. Приглушен лай отляво я накара да се втренчи нервно натам и задавена от ужас, забеляза три или четири вълка, които безшумно тичаха наравно с нея.
Стомахът й се сви и тя осъзна, че глутницата я е обкръжила от три страни и чака водачът им да скочи върху нея. Мъчително преглътна и сляпо се спусна напред.
Огромният як вълк изскочи пред нея неочаквано — жълтите очи на черното туловище като че ли се появиха от небитието и бяха единственото нещо, което Сара мярна пред себе си преди инстинктивно да натисне спусъка. Слава богу, беше се прицелила правилно и вълкът се строполи в краката й, скимтейки в агония. Гледката на гърчещото се тяло и внезапната какофония от вой и скимтене я накараха напълно да изгуби самообладание и тя се втурна да бяга с колкото сили има, зарязала всякаква предпазливост.
Не знаеше колко време е тичала така, представяйки си какво я очаква ако се препъне или залитне и това я изпълваше с енергия, каквато никога не бе подозирала, че притежава. Тя се носеше напред в мрака и само извитият сърп на луната бледо осветяваше пътя й.