Тя се загледа в посоката, в която предполагаше, че е дел Сол и се замисли какво ли прави Янси в този момент. Едва-едва се усмихна. Вероятно я проклинаше. Както и факта, че е загубил всякаква възможност да си възвърне някога Каза Палома. Сега ще я наследят Бартоломю и Танси и Сара искрено се надяваше те дълго и щастливо да живеят там — точно както бе мислила за себе си.
Тя въздъхна. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Примигна с клепачи, а после се намръщи. Какво беше това? Там горе на хълма? Може би силует? Отново ли сънуваше? Или щеше да види Черния конник за последен път?
Тя се изправи, а сънливостта й изчезна. Това наистина беше силует! Очертания на кон и ездач, които не можеше да сбърка… Висок, мургав конник с черна широкопола шапка, засенчваща лицето му, който оглеждаше напрегнато равнината около себе си. Тя смътно забеляза по-малкия дорест кон, който той водеше зад себе си и той като че ли й напомни за нещо. Локуела?
Сара нямаше нужда да види лицето на ездача, за да го разпознае. Такава арогантност и решителност се излъчваха от стойката му и от начина, по който обуздаваше едрия непокорен кон; в стройното, високо тяло прозираше такава стаена сила, че нямаше съмнение — това можеше да бъде само Янси Кантрел!
Тя печално се усмихна. Естествено, че е тръгнал да я търси. Тя беше твърде важна за него. Или по-точно от значение за него — жизнено значение — бяха децата й. Без тях той губеше правото да претендира за Каза Палома…
Сара не направи опит да привлече вниманието му. Примирена със съдбата си, тя просто чакаше, а и не можеше да се помръдне от умора и изтощение. Янси я бе издирил чак тук и скоро щеше да я открие и без нейна помощ.
В чувствата й обаче преобладаваше горещата признателност, че я е намерил, по каквито и да е причини, Той я бе открил и тя щеше да живее, а не да умре в това проклето място! Обзе я дълбоко чувство на благодарност към него. Янси й бе спасил живота! Независимо какво ще й донесе бъдещето, тя никога няма да забрави това. Янси беше спасил живота й!
Той бавно, но неотклонно приближаваше към нея, като от време на време спираше за да разгледа следите по земята. Беше дошъл на около петдесетина метра от дъба, под който Сара се бе отпуснала, когато почти инстинктивно вдигна поглед и забеляза крехката й фигура сред шарената сянка от клоните на дървото.
Жребецът изведнъж се втурна мълниеносно напред, а по-малкият дорест кон с див галоп се опитваше да го догони. На около метър от нея Янси рязко дръпна юздите, а жребецът уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Копитата му бяха още във въздуха, а Янси вече бе скочил на земята и се бе озовал до Сара.
Шапката скриваше лицето му, но Сара смътно долови, че ръцете му треперят и че той облекчено си пое дъх, когато срещна погледа й. Кехлибаренозлатистите му очи блестяха, озарени от непознато дълбоко чувство и след миг тя вече бе в ръцете му, а устните му развълнувано се притискаха до мократа от пот коса на слепоочията й.
Янси я задържа дълго време така в прегръдките си, като че ли още не можеше да повярва, че я е намерил и тя е още жива. Беше преживял войната, атаките на индианци, топовни гърмежи и смърт, но нищо не бе го ужасявало толкова, колкото изчезването на Сара! Едва когато тя прошепна „Вода!“, той успя да се откъсне от нея и да се отправи към коня си за манерката.
Внимателно, както майка се грижи за детето си, той поднесе чашата до устните й и й даде да пийне малко вода. Тя поиска още, но той поклати глава.
— Не, скъпа. Прекалено много е също толкова зле за теб, колкото и прекалено малко. След няколко минути ще ти дам още.
Той наля още вода в чашата, свали алената кърпа от врата си и като я намокри, внимателно навлажни лицето й, а студените капки се стекоха по шият към гърдите й.
Тя въздъхна с благодарност. Сякаш беше в рая.
— Как ме намери? — попита с прегракнал глас тя, затворила очи.
Янси стисна зъби. Взирайки се в изнуреното й лице, той си каза колко е добре, че тя е полумъртва от умора и жажда — иначе щеше да се изкуши да я удари. После забеляза следите от мъките й върху нежната кожа и изражението му омекна.