— Не ме улесни много като си тръгнала в погрешна посока — дрезгаво отвърна той.
— Погрешна посока ли? — отвори широко очи тя. — Не отивах ли към Магнолия Гроув?
Янси поклати глава и мрачно се усмихна.
— Ако беше продължила в тази посока, щеше да стигнеш до Мексико! А на мен изобщо не ми хрумна, че ще се запътиш към друго място, а не към Магнолия Гроув и затова изобщо не си правех труда да търся следи — просто възседнах най-бързия кон и тръгнах след теб. Едва преди два дни си дадох сметка, че съм сбъркал и се върнах в дел Сол — трябва да прибавя, не в много добро настроение. Незабавно се разпоредих да започне издирване — във всички посоки — и същия следобед успяхме да открием следите ти. Локуела се върна на следващата сутрин, припкайки весело — беше доста зловещ момент. — Янси сви устни, а в очите му се появи сурово изражение. — Ясно беше, че е избягала по някакъв начин от теб, а също така и че е препускала доста бързо.
— Вълците — прошепна Сара. — Тя се уплаши и скъса юздите. Мислех, че са я изяли.
— Не и Локуела — тя е опитна стара кобила — спокойно отвърна Янси. — И много умна. Даже при виелица тя може да намери пътя за дел Сол и винаги успява да открие вода — това е една от причините винаги да я водя с мен. — Гласът му стана по-тих и той добави: — Ето защо не се обезпокоих много за теб, докато тя не се върна при нас сама.
Настана тишина и Сара притвори клепачи. Янси не помръдваше, клекнал до нея и вперил напрегнат поглед в изтощеното й лице.
— Може ли да пийна още малко вода? — обади се след малко Сара.
Янси наля още една чаша от кожената си манерка и я протегна на Сара.
— Пий бавно, chica — има още много вода в манерката и няма нужда да я изгълтваш бързо — меко я предупреди той.
Сара се усмихна уморено и се постара да се пребори с желанието си да направи точно това — да я глътне на един дъх — и после я изпи на малки глътки. Толкова беше приятно да усеща как водата се стича в пресъхналото й гърло! Колко хладна е живителната влага! Като нектар. Тя просто лежеше със затворени очи и вкусваше божествено сладката вода с върха на езика си.
Те не говореха много. През целия горещ следобед Янси от време на време й даваше по малко вода и навлажняваше лицето, шията и раменете й, за да облекчи изтощеното й от жажда тяло. Стомахът й силно и настойчиво се обаждаше и това накара Янси с усмивка да й подаде един сандвич с пастърма. Месото беше жилаво и твърдо, като кожа за обувки, но на Сара й се стори, че никога не е хапвала нищо по-вкусно през живота си с изключение, разбира се, на водата…
Най-голямата горещина беше вече преминала, когато Янси изведнъж каза:
— Няколко мили по-назад забелязах малък извор с канадски тополи до него. Ще е подходящо място за нощуване.
Наистина мястото беше удобно, с изобилие от бистра, студена вода, а разлистените тополи предлагаха заслон, както и изсъхнали клони за огън. Янси я беше пренесъл дотам на коня си, обгърнал крехкото й тяло с ръце, а Локуела, натоварена с провизиите, препускаше зад тях. Стигнаха бързо до извора и Сара, вече легнала на едно одеяло и със седлото на Янси за възглавница, наблюдаваше равнодушно как той подготвя бивака.
Беше много уморена, но въпреки че преди известно време умираше от жажда, сега се почувства гладна.
— Може ли да си хапна още малко пастърма? — попита жално тя.
Зает с паленето на огъня, Янси я погледна през рамо. За пръв път се усмихна и зъбите му проблеснаха на фона на мургавото му, брадясало лице.
— Сигурно се чувстваш по-добре, щом мислиш единствено за стомаха си.
— Не мисля само за това — намръщи се тя и сбърчи очарователното си носле. — Една гореща вана и истинско легло ще са направо божествени, но точно сега храната ми се струва по-важна.
Усмивката на Янси изчезна и по лицето му премина сянка.
— Но нали избяга от всичките тези неща? — бързо изрече той.
Сара беше толкова благодарна, че го вижда отново, толкова щастлива, че няма да умре под изкорубения дъб, а той беше толкова внимателен и нежен с нея през целия следобед, че тя напълно бе забравила пропастта, която лежеше между тях. Тя наведе очи и прехапа устни.
— Да, избягах.
Янси сви устни, прогони тежките, гневни думи, които му бяха на езика и погледна встрани. Пое си дълбоко дъх и отвърна спокойно и хладно:
— Ще говорим за това по-късно. А сега, преди да е станало късно, ще потърся някакъв дивеч за вечеря.
Сара му беше благодарна, че смени темата и смутено го изпрати с поглед, когато той възседна коня и извади пушката си. Изведнъж я обзе неизразим страх, че той ще я напусне и тя едва се сдържа да не го извика да се върне. Знаеше, че той ще се върне. Локуела беше завързана здраво за стеблото на една топола; недалеч оттам провизиите образуваха малка спретната купчина, имаше и вода, и огън. Всичко беше наред, но тя все пак се ужаси от мисълта, че остава сама. Събитията от изминалата нощ бяха още пресни и оживяха в паметта й и щом Янси се изгуби от погледа й, тя безпомощно се разплака.