— Нямате ли кутия за бижута? — попита тя накрая.
— Не, но това няма значение — усмихна се Сара. — И без това нямам много бижута.
Мария беше разстроена. Тя обичаше всичко да е на мястото си и не можеше да си представи как бъдещата господарка на къщата ще държи накитите си в чекмедже, като някаква невъзпитана tabernera. Изведнъж й хрумна нещо.
— Чакайте! — усмихна се щастливо тя. — Сетих се! В гардероба на сеньор Янси има една гравирана кутия, която тъкмо ще побере нещата ви!
Тя се завъртя на пети, втурна се в стаята на Янси и след няколко минути се върна с пищно резбована кутия от тъмно дърво. Приближи до голямото високо старинно легло, което изпълваше новата стая на Сара и леко разклати кутията. Отвътре нещо издрънка.
— Не знам какво има вътре, но съм сигурна, че той няма да има нищо против да го сложим на друго място и вие да вземете кутията.
Мария отвори кутията и изтърси съдържанието й върху блестящата светлосиня покривка на леглото. Вътре имаше само един предмет и Сара ахна при вида на гравираната сребърна кама, която проблясваше върху леглото, огряна от слънчевите лъчи. Моментално я позна. Последния път, когато я беше видяла, тази кама стърчеше забита в гърдите на Маргарет Кантрел.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Сара ужасено се взираше в сребърната кама, която невинно проблясваше на леглото пред нея. После зад нея се чу звук и когато тя се обърна, видя Янси, застанал на прага на дневната. Без да усеща напрежението, което бе обзело Сара, Мария го погледна усмихната.
— О, сеньор, съвсем навреме идвате. Тъкмо казвах на вашата novia, че няма да имате нищо против тя да вземе тази кутия за бижутата си. Сега и вие може да й го кажете.
Мургавото лице на Янси беше непроницаемо.
— Gracias, Мария, точно това ще направя. А сега ще ни оставиш ли за малко — имам да говоря за някои неща с моята novia.
Без да подозира за искрите, които прехвърчаха между двамата, Мария разбиращо се усмихна и побърза да излезе. После се възцари тишина и в един безкраен миг Янси и Сара се гледаха, без да се приближават един към друг. Изумрудените очи на Сара святкаха обвинително, а кехлибарено-златистият поглед на Янси беше неразгадаем и замислен.
Сара се плашеше от мислите, които препускаха през съзнанието й. Тя се беше помъчила да повярва, че Янси не е убил Маргарет — даже и сега сърцето й нашепваше, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат, че трябва да има обяснение и че човекът, за когото се бе съгласила да се омъжи, когото отчаяно обичаше, не е извършил хладнокръвно убийство. И все пак… Всичко свидетелстваше против него и въпреки агонията на сърцето й, хладната логика на разсъдъка й казваше, че убиецът може да има много лица и понякога най-черната низост се криеше зад очарователни черти. Понякога отвратителният злодей можеше да бъде висок, широкоплещест мъж с подигравателна усмивка и измамно вежливи маниери…
— Това същата кама ли е? — попита сподавено Сара и го погледна укорително.
Янси леко се усмихна и се приближи с безгрижната си походка на хищник, без да сваля очи от нея.
— Наистина ли искаш да знаеш? — отвърна провлечено той. — Нали вече си решила, че това е камата, с която е убита Маргарет и че именно моята ръка я е пробола?
Сара го погледна право в очите и унило се замисли как може нещата между тях да се променят толкова светкавично. Преди пет минути беше щастлива, с нетърпение очакваше сватбата им след два дни и беше сигурна, че каквито и пречки да се изправят пред тях, те ще успеят да ги преодолеят. А сега… Сара мъчително преглътна. Сега те се гледаха като противници, между които нямаше нищо общо.
Тя мълчеше, а изразителните й черти отразяваха като огледало хаоса в мислите й и Янси, който до този момент се владееше, не можа да се сдържи и я привлече към себе си.
— По дяволите! — изруга той. — Или съм убил Маргарет, или не съм — кое от двете е? Кой съм аз, Сара? Мъжът, за когото ще се омъжиш, или един убиец?