Тя го гледаше с отчаяна нерешителност и той промърмори някаква ругатня, като отвратено я отблъсна от себе си.
Сара падна назад на леглото и шокът от несдържаната му постъпка й развърза езика. В очите й проблеснаха сълзи.
— Не си справедлив! — разпалено извика тя. — Всички факти водеха към теб! Ти никога не отрече, че си я убил! Нито веднъж! А сега намирам оръжието, с което знам, че тя е била убита — оръжието, за което ти и Сам ми казахте, че не е било там — и ти искаш от мен сляпо да ти вярвам! Защо трябва да го правя?
— Защо ли наистина? — отвърна той с ръце на кръста като я гледаше предизвикателно.
Той се обърна и тръгна към вратата. Спря се на прага и погледна през рамо към леглото, където тя лежеше полуизправена, с мокро от сълзи лице. Тя изглеждаше толкова млада и беззащитна, толкова съблазнителна и примамлива. Нещо болезнено се пречупи в сърцето му.
— Това нищо не променя — каза той с равен тон. — В сряда все пак ще се оженим, даже и да трябва да те вържа и да те занеса ритаща и дърпаща се пред падре Кинтеро.
Когато Янси излезе, в стаята се възцари мъртва тишина, а Сара остана свита върху бледосинята покривка на леглото. Дълго време тя се взираше безизразно в камата и копнееше по някакъв начин да узнае тайната на сребърния й блясък.
Дали не грешеше? Можеше ли сърцето й да сбърка? Янси ли беше убил Маргарет?
Часове наред тя разсъждаваше така, седнала на леглото и загледана тъпо в камата, без да я вижда, а мисълта й се връщаше към събитията, станали преди толкова много години. Като че ли се бе случило вчера — тя можеше да възстанови всичко, което бе чула или видяла през първата си вечер в Магнолия Гроув. Къщата беше пълна с хора, които имаха сериозни мотиви да желаят смъртта на Маргарет — Шелдрейкови, Хайръм, даже Бартоломю! Някой можеше да каже, че и Сам е имал причини да убие жена си. Янси, бавно заключи тя, не беше единственият човек, който може да е желал смъртта й, а само този, за когото това бе най-очевидно!
Сара въздъхна обезсърчено. Просто си губеше времето с това безсмислено умуване кой е убил Маргарет, печално си помисли тя. Избягваше единствения важен въпрос, на който трябваше да си отговори веднъж завинаги: вярваше ли, че Янси е убил Маргарет?
Сара не можеше безпристрастно да си отговори. Тя го обичаше. Не искаше да приеме, че той е хладнокръвен убиец. Но можеше да бъде, призна унило тя. Би могъл да убие Маргарет. Мисълта за Каза Палома го бе завладяла — та нали и нея отвлече съвсем безцеремонно, а сега беше решен да се ожени за нея и да има наследник за Каза Палома! Не показваше ли това, че той е готов на всичко, даже на убийство, само и само да постигне желанията си?
Тя сви устни. Със сигурност знаеше две неща: беше влюбена в Янси Кантрел, никога не бе изпитала страх от него и никога не бе почувствала живота си застрашен. А това дали е убил Маргарет или не, за тях двамата нямаше значение, мислеше си разпалено тя.
Тя осъзна, че постъпва безхарактерно и несправедливо и към себе си, и към Янси, като си заравя главата в пясъка и се надява проблемът да отмине, но не можеше да направи нищо друго. Стана от леглото и неохотно взе камата. Влезе в стаята на Янси, остави я върху масивното, резбовано бюро и бързо излезе.
Сенчестата галерия беше пуста — беше време за следобеден сън — и радостна че не се мярка никой и най-вече Янси, Сара забърза към стаята си и хлопна вратата зад себе си. Затвори очи и се облегна с облекчение на вратата, доволна, че е достигнала своето убежище. Тук беше в безопасност.
— Сара! Откъде изникна? Изплаши ме, дете мое! — възкликна Ан само на два-три метра от нея.
Сара потисна стенанието си и молейки се горещо да се е заблудила, отвори очи. Беше чула добре — в стаята й стоеше Ан Шелдрейк!
Тя носеше рокля от бледосиня коприна, а русите й къдрици бяха пристегнати с бяла панделка. Стоеше до леглото и Сара си помисли, че изражението й е почти виновно. Като че ли са я хванали да прави нещо нередно. Сара се намръщи.
— Какво правиш в стаята ми? — спокойно попита тя. — Трябвам ли ти за нещо?
Ан се приближи царствено до нея и бързо си възвърна самообладанието.
— Ами да, наистина, скъпа — усмихна се тя. — Надявах се да те заваря сама — трябва да си поговорим за това смешно намерение да се омъжиш в сряда за Янси. Та това просто не може да стане! Забранявам!
— Забраняваш ли? — слисано повтори Сара. — Как можеш? И защо?
Ан дрезгаво се засмя.
— Е, всъщност аз не мога да забраня, но скъпо мое дете, помисли! Ти не може да искаш да се омъжиш за него! Та той е убиец!