— Изобщо не е така! — гневно възрази Сара. — Аз само изтъкнах, че има и други, които може да са искали смъртта на Маргарет!
— Е, постигна целта си! — Том се обърна и се отдалечи, възмутен до дъното на душата си.
Изумена, Сара го наблюдаваше как си отива и се питаше защо позволи на нещастния си език да оскърби така човека, който й носеше утеха през всичките изминали години. Може би той беше прав, отчаяно разсъждаваше тя; може би наистина тя търсеше на кого да прехвърли вината за убийството на Маргарет. Почувства се безкрайно подтисната и несигурна, слезе от ръба на фонтана и тръгна да се разходи около имението. Вече падаше мрак и в оскъдната светлина не можеше да види много неща, но печалните сенки на настъпващата нощ подхождаха на настроението й. Тя поскита безцелно известно време, а после си даде сметка, че става късно и се върна обратно.
Изведнъж във въздуха се разнесе мирис на тютюн и огледала се наоколо, Сара забеляза как в тъмнината припламва връхчето на пура. До външната стена на имението едва-едва се открояваше висока тъмна сянка, но по кръвта, която запулсира във вените й и по начина, по който подскочи сърцето й, тя разбра кой беше това. Възвърна си самообладанието и приближи до него.
— Следиш ли ме? — сухо попита тя. — Страх те е, че пак ще избягам?
Янси всмукна дим от пурата и после безгрижно я захвърли на земята. Беше се облегнал небрежно, едното му коляно бе свито, а ботушът му се подпираше на кирпичената стена и когато Сара приближи, той лениво я прегърна.
— Ще избягаш ли? — попита той, като се взираше в лицето й на бледата светлина на луната.
Устните му бяха на сантиметри от нейните; дъхът му беше топъл и с аромат на тютюн и Сара изведнъж беше зашеметена от избухналото в нея желание. Не се опита да се отдръпне, срещна погледа му и се усмихна унило.
— Не, няма да избягам. Един път ми е предостатъчно!
Устните му трепнаха в лека усмивка, но той отвърна сухо:
— Не такъв отговор очаквах, querida… и ти го знаеш! — възбуждащо докосна устните й той. — Щом не разбираш намека, ще трябва открито да те попитам. Ще се омъжиш ли утре за мен?
Сара бавно поклати глава, без да откъсва погледа си от него.
— Нямам голям избор, нали?
— Не — въздъхна тежко той. — Нямаш. — После я целуна толкова нежно, с такава сдържана страст, че светът около Сара се завъртя и тя потръпна в прегръдките му. Когато след един безкраен миг той повдигна глава, тя само се взря замаяно с полуотворени устни и блестящи очи в матовото му лице. Той се усмихна. — А сега бягай в леглото, скъпа. Обещавам ти, че утре вечер няма да спиш!
Сара полека се запъти към къщата. В стаята й до леглото някой от прислужниците беше поставил лампа и тя бавно започна да се съблича с все още отнесено изражение. Облече меката муселинена нощница, разплете косата си и започна да разресва с четката дългите меднозлатисти къдрици. Утре беше денят на нейната сватба. Утре по това време щеше да е жена на Янси…
Със замечтана усмивка тя остави четката и се отправи към леглото. Тъкмо беше посегнала да изгаси лампата и да си легне, когато нещо я накара отново да погледне към леглото. Тя се намръщи и на челото й се появиха бръчици. Проблемът беше, че завивките не бяха гладко постлани. Точно в средата, където щеше да легне, имаше малка кръгла издатина, която от време не време леко се поклащаше.
Блаженото настроение на Сара се изпари и устата й пресъхна. С трепереща ръка тя хвана единия край на завивките и ги отметна настрани.
Гледката, която се откри пред погледа й, я накара инстинктивно да отстъпи назад: няколко завити един върху друг смъртоносни пръстена и плоска, триъгълна глава, насочена към нея. Гърмяща змия!
Ужасена, Сара тихо ахна и отстъпи още по-назад, за да не е в обсега й и едва тогава чу предупредителния звук на вибриращата опашка. Змията беше доста голяма, свита на кълбо и готова за нападение и в един безкраен миг Сара сякаш се вцепени, не сваляше поглед от нея и едва смееше да диша, а в съзнанието й постепенно изплува ужасна мисъл. Някой нарочно беше сложил гърмяща змия в леглото й!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Замръзнала от ужас, Сара се беше втренчила в змията, а мислите хаотично се блъскаха в главата й. Беше ли достатъчно далеч от отровните зъби? С безпокойство погледът й измери разстоянието, което я делеше от нея — малко повече от метър. Янси веднъж и беше казал, че гърмящата змия може да нападне на не повече от две трети от своята дължина, но колко ли дълги бяха тези змии? — питаше се тя почти в истерия. Метър и петдесет? Метър и осемдесет? И още по-важно — колко дълга беше точно тази?