Дълго време след като тихо се измъкна от леглото и се облече в сенчестата стая, Янси остана да съзерцава омекотените от съня черти на своята жена. Тя изглеждаше толкова нежна и уязвима, изтегната на леглото; стройното й тяло се открояваше под чаршафа, а устните й пазеха още пурпурночервения си цвят от последната им любовна игра. Минутите минаваха и колкото повече я наблюдаваше, толкова по-ясно в дълбините на кехлибаренозлатистите му очи се отразяваха най-съкровените чувства, които бушуваха в сърцето му и които обикновено той ревностно криеше дълбоко в себе си. После преградата отново се спусна и скри страстните тайни на сърцето му, а той тихо излезе от стаята.
Когато Сара се събуди след около половин час, не се изненада, че Янси го няма; всъщност, помисли си с унила усмивка тя, вече свикваше да заспива в ръцете на Янси, а да се събужда сама. На сърцето й беше леко и тананикайки си, тя позвъни за Мария.
След известно време, освежена от банята и пременена в нова рокля, ушита от една жена в селото — от бледозелен муселин, изрязана по врата, с набрани ръкави до лакътя и поръбена с лента от по-тъмнозелена коприна — Сара бавно се запъти към задния двор. Вече беше вечер, бе започнало да се смрачава — един от най-любимите часове на деня за Сара. По навик тя се приближи до фонтана и безцелно се загледа в златните рибки, плуващи в хладните синьозелени води фенерите, окачени по сводовете на галериите, бяха запалени и хвърляха мъгляви златисти отблясъци в двора, а в захлаждащият се въздух се носеше ароматът от жасминовите храсти и синкавочервените рози. Сара замечтано вдъхваше тежкия мирис на цветята и си мислеше, че в никое друго кътче на земята не би могла да усети тази особена смесица от аромати, без да си спомни за вечерите в дел Сол.
За пръв път, откакто преди седем години откри тялото на Маргарет, Сара не се тревожеше за убийството. Все още не знаеше кой е убил втората жена на Сам, но в този момент, също както и Янси, тя не беше сигурна, че това я интересува особено. Стигаше й това, че не беше Янси! Странно, че след всичките й съмнения и резерви за неговата невинност или предполагаема вина, сега тя бе сигурна до мозъка на костите си, че Янси не е убил Маргарет и се чудеше как изобщо е могла да се усъмни в това, даже и за секунда.
Щеше да излъже, ако не си признаеше, че е дълбоко разстроена от факта, че камата, с която бе убита Маргарет, принадлежи на Бартоломю. Не искаше убиецът да се окаже Бартоломю — независимо дали убийството беше оправдано или не! Тя въздъхна. Може би и за това Янси беше прав! Може би наистина бе по-добре да остави зад себе си мислите за убийството и да го забрави. Но въпреки новото си убеждение, че Янси не е извършил престъплението, Сара не можеше да потисне една тръпка на безпокойство… чувството, че никой от тях не е в безопасност, докато истинският убиец не бъде хванат.
Беше дошла в двора с безгрижно настроение, но колкото повече времето минаваше, толкова по-смътно тя забелязваше златните рибки и ставаше все по-замислена. Между нея и Янси все още нищо не беше установено. Тя печално се смръщи. Нищо, освен това, че телата им пламенно се търсеха и привличаха. Бяха женени, любеха се и все пак между тях не бе произнесена нито дума за любов. Сара знаеше какво изпитва тя самата; просто искаше и Янси да й разкрие сърцето си. Тя знаеше, че не му е безразлична — би трябвало да е сляпа и глуха, за да не го разбере и въпреки че той може би не я обичаше, тя безспорно предизвикваше дълбоко вълнение в душата му. Тя сбърчи малкия си правилен нос с възмущение. Да знае, че съпругът й изпитва дълбоки чувства към нея не е същото като да знае, че той я обича. Някои мъже изпитват дълбока привързаност към конете и кучетата си, но това не означава, че ги обичат!
Тя отново въздъхна. Животът й със сигурност нямаше да е толкова объркан, ако Сам не й беше завещал Каза Палома по такъв особен начин. Със свито сърце тя си даде сметка, че даже Янси да й се кълне във вечна, неугасваща любов, докато въпросът с Каза Палома не се уреди, тя винаги ще се съмнява дали той казва истината и дали не се е оженил за нея само за да си възвърне земите на своите предци.
Отегчена от хода на нерадостните си мисли, тя се обърна и стреснато застана очи в очи със своя съпруг, който я наблюдаваше, небрежно подпрян на една от колоните на галерията.
Бе кръстосал крака с ръце на гърдите и се облягаше с едното рамо на каменната колона. В падащия мрак памучната му риза беше придобила тъмния цвят на индиго, който приятно се съчетаваше с мургавата му кожа и черната коса. „Не е честно един мъж да е толкова привлекателен“ — помисли си с възхищение Сара.