Нора Робъртс
Любовта на Лайла
ПРОЛОГ
Бар Харбър, 1913 година
Зъберите ме зоват. Високи, злокобни и опасно прелестни, те се възправят и ме викат, изкушават ме като влюбен мъж. Сутрин въздухът бе нежен като облаците, понесли се на запад по небето. Чайките кръжаха и надаваха тъжен звук — самотен като звъна на шамандурата в далечината, достигнал до мен с повея на вятъра. Сякаш биеше черковна камбана, възвестяваща, че някой се е родил. Или е починал.
В леката мараня, която слънцето още не бе разсеяло, като мираж проблясваха други острови. Рибарите се отправяха с лодките от залива към разбуненото море.
Знаех, че той няма да е там, но пак не се сдържах и тръгнах.
Взех и децата. Нима има нещо лошо в това, че искам да споделя с тях поне мъничко от щастието, обземащо ме всеки път, когато тръгна през троскота към стръмните скали? С едната ръка държа Итън, с другата — Колин. Бавачката хвана малкия Шон, понечил да хукне през тревата след жълта пеперуда, която прелетя на педя от пръстчетата му.
Из въздуха проехтя смехът им — нима има звук, който да е по-сладостен за една майка! Децата ми са толкова трогателни с неизчерпаемото си любопитство, с безпрекословната си вяра! Още са недокоснати от тревогите на света, от размириците в Мексико, от напрежението в Европа. В техния свят още няма предателства и вина, няма страсти, изпепеляващи сърцето. Те живеят в настоящето и не мислят за утрешния ден. Бих дала всичко, само и само да ги опазя такива невинни и свободни! Ала знам, че все някой ден и те ще се изправят пред бушуващите страсти и тревоги на възрастните.
Днес обаче ще берем цветя, те ще ми задават въпроси, а аз ще им отговарям. И ще мечтая.
Дума да няма, бавачката е наясно защо идвам тук. Познава ме твърде добре, може да надзърне право в душата ми. И ме обича прекалено много, за да ме кори. Тя знае най-добре от всички, че в брака ми няма любов. За Фъргюс той просто е едно удобство, за мен — дълг. Ако не бяха децата, двамата нямаше да имаме нищо общо. Но пак се опасявам, че за него малките са ценно притежание, символ на успеха му точно както нашия дом в Ню Йорк или приличната на замък къща на острова, която топ построи за през лятото. Или както аз, жената, за която се ожени, понеже е достатъчно хубава и възпитана, за да носи името Калхун, да краси трапезата му и да върви до него на толкова важните за него светски сбирки.
Сега, докато пиша това, звучи коравосърдечно, ала не мога да се преструвам, че в живота ми с Фъргюс има топлота или страст. Когато се подчиних на желанието на мама и тате и се омъжих за него, се надявах, че ще има привързаност, която ще прерасне в любов. Но бях съвсем младичка. Сега има само благовъзпитаност, кух заместител на чувствата.
Преди около година още бях в състояние да си внушавам, че съм доволна — имам преуспял съпруг, деца, които боготворя, завидно положение в обществото и изискани приятели. Гардероб, пълен с хубави дрехи и накити. Изумрудите, които Фъргюс ми подари, след като се роди Итън, са достойни за кралица. Лятната ми къща също е строена като за кралица — тя е приказно красива, с кули, зидове, високи стени с копринени тапети, лъснати до блясък подове, застлани с прелестни килими.
Какво повече може да иска една жена?
Нищо. Освен любов.
Именно любов намерих край тези скали. Даде ми я един художник — Кристиан, който с развята от вятъра черна коса, със сиви пронизващи очи стоеше край урвата и претворяваше върху платното тези скали и бушуващото море. Ако не го бях срещнала, сигурно и занапред щях да се преструвам, че съм доволна от живота. И щях да си внушавам, че не копнея за любов, за нежни думи, за милувка.
Ала ето че го срещнах и животът ми се преобрази. И сто изумрудени огърлици да ми подарят, пак не бих се върнала към онова престорено доволство. С Кристиан намерих нещо много по-ценно от цялото злато, което Фъргюс трупа толкова усърдно.
Когато днес следобед се срещнем с Кристиан на скалите, няма да тъгувам за онова, което не притежаваме и не смеем да поискаме, и просто ще се наслаждавам на кратките мигове с него. Усетя ли устните му, нежната му прегръдка, ще знам, че Бианка е най-щастливата, най-обичаната жена на този свят.
ПЪРВА ГЛАВА
Задаваше се буря. От високия извит прозорец на кулата Лайла виждаше как светкавиците лижат със сребърни езици притъмнялото небе на изток. Прокънтя гръмотевица, която се търколи по сгъстяващите се облаци и отекна в зъберите. Лайла също потрепери — но не от страх, а от вълнение.
Щеше да се случи нещо. Младата жена го усещаше не само по натежалия въздух, ала и по първичното бумтене на сърцето си.