— Куотърмейн — отвърна Макс и се ръкува с нея. — Максуел Куотърмейн.
— Пийни още чай, Макс. Женшенът ще те ободри. — Лайла взе отварата от жълт кантарион и започна да промива внимателно ожуленото място върху рамото му. — С какво се занимаваш?
— Преподавател съм по история в университета „Корнел“.
Пръстите и облекчиха болката в рамото му и той се поотпусна.
— Разкажи ми още нещо за себе си — подкани го Лайла, за да отклони мислите му от болката, да го поразсее и Макс отново да заспи. — Откъде си?
— Израсъл съм в Индиана…
— Във ферма ли? — поинтересува се тя и плъзна пръсти към схванатия му врат.
— Не — въздъхна той, усетил как напрежението го отпуска. — Родителите ми имаха тържище. Помагах им след училище и по време на лятната ваканция.
— Харесваше ли ти?
В очите му проблесна тъга.
— Не особено, ала така имах предостатъчно време да уча. Баща ми се дразнеше, че непрекъснато чета. Не го разбираше. Взех няколко класа за една година и влязох в университета „Корнел“.
— Със стипендия ли?
— Да. Защитих докторска дисертация — изрече Макс някак неясно и тежко. — Знаеш ли какъв напредък са постигнали хората между 1870 и 1970 година?
— Невероятно голям.
— Точно така — каза той сънено — беше се унесъл от спокойния й глас и нежните й ръце. — Жалко, че не съм бил жив през 1910 година.
— Откъде знаеш, може и да си бил жив! — усмихна се развеселена и очарована Лайла. — Хайде, поспи, Макс!
Когато се събуди, беше сам. Правеше му компания само болката. Забеляза, че Лайла бе оставила до леглото аспирина и шише вода, и припряно глътна няколко хапчета.
Макар и да не изискваше особени усилия, дори това го изтощи и той прилегна, за да си поеме дъх. Навън грееше ярко слънце и лъчите му струяха през отворената врата на терасата заедно със свежия морски въздух. Макс бе изгубил представа за времето и се изкушаваше пак да легне и да затвори очи, но реши, че трябва да се стегне.
Видя в долния край на леглото старателно сгънатия си панталон и някаква чужда риза и изпита чувството, че Лайла бе прочела мислите му. Стана плахо, досущ грохнал старец със слаби кости и изтръпнали мускули. Успя все пак да надвие болката в тялото си, взе дрехите и открехна една странична врата, зад която с удоволствие видя вана на крачета с формата на лапи и хромирани кранчета и душ.
Пусна водата и застана под нея. След десет минути пак се чувстваше почти жив. Доста се измъчи, докато се избърше — крайниците още го боляха. Изтри парата върху огледалото, без да е сигурен, че онова, което ще види, ще му допадне, и се взря в лицето си.
Кожата му под наболата брада беше бледа и изопната. Под превръзката върху слепоочието му се синееше цицина. Вече знаеше, че целият е в подутини и драскотини. От солената вода очите му бяха кръвясали. Никога не се бе смятал за суетен — бе на мнение, че външността му е най-обикновена, — ала сега му стана неприятно и той свали поглед от огледалото.
Облече се, свъсен от болката, като ругаеше и кълнеше едва чуто.
Ризата му бе по мярка, дори му стоеше по-добре, отколкото повечето негови ризи. Притесняваше се да пазарува, всъщност се притесняваше от продавачките с техните широки нетърпеливи усмивки. Най-често пазаруваше по каталог и купуваше каквото му пратят.
Погледна босите си крака — щеше да се наложи да иде да си купи обувки.
Излезе бавно на терасата. Слънцето го заслепи, затова пък влажният въздух и лекият ветрец му подействаха като балсам. А гледката! Притаил дъх, Макс се взря във водата, скалите и цветята. Сякаш бе на самия връх на света и гледаше малко съвършено кътче от планетата в подножието. Пред очите му трепкаха безчет цветове — сапфирено, изумрудено, огненочервеното на розите, непорочно бялото на платната на лодките, издути от вятъра. Цареше тишина, нарушавана само от плисъка на морето и от далечния мелодичен гонг на шамандура. Въздухът бе изпълнен от уханието на летни цветя и хладния полъх на океана.
Той тръгна да се разхожда по терасата, като се подпираше на стената. Не знаеше в коя посока да поеме. По едно време му се зави свят и волю-неволю спря, стисна очи и си пое дълбоко въздух.
Стигна стълбище, водещо нагоре, и тръгна по него. Нозете му сякаш бяха гумени и Макс вече усещаше как силите го напускат. Но продължи нататък, тласкан от гордост и любопитство.
Къщата бе от гранит, строг масивен камък, който обаче не загрозяваше архитектурата. Той имаше чувството, че разглежда замък, величествен бастион от зората на цивилизацията, кацнал преди хилядолетия на зъберите над морето.
После чу как бучи електрически трион и някой ругае. Приближи се още малко и разпозна деловите звуци на строеж — блъскането на чук по дърво, кънтящия глас на транзистор, бръмченето на бормашини. Пред него се изпречиха скели и дървени трупи. От другия край на терасата се показа някакъв мъж. Беше с червеникаворуса буйна коса и загоряло от слънцето лице. Присви очи, взря се в Макс и пъхна палци в джобовете на панталона си.