— Гледам, вече сте на крака.
— Общо взето, да.
Слоун си помисли, че човекът изглежда твърде зле. Бе мъртвешки блед, очите му бяха в синини, от усилието лицето му бе плувнало в пот и лъщеше. Едвам се държеше на крака. Подозренията на Слоун се изпариха.
— Слоун О’Райли — представи се той и протегна ръка.
— Максуел Куотърмейн.
— Разбрах от Лайла, че сте преподавател по история. Отпуската си ли карате тук?
— Не — отвърна Макс и сбърчи чело.
Слоун видя по очите му, че той не увърта, а по-скоро е стъписай и объркан.
— Доколкото виждам, още не сте се съвзели.
— Има нещо такова — потвърди Макс и разсеяно пипна превръзката върху слепоочието си. — Бях на една яхта — прошепна той и се напрегна да си я представи. — По работа. — Каква работа, зачуди се наум. — Морето беше доста бурно. Излязох на палубата да подишам въздух. — Бе стоял край перилата, а палубата се люшкаше като обезумяла. Беше го обзела паника. — Май съм паднал зад борда.
— Странно, никой не е съобщил за злополуката.
— Остави човека на мира, Слоун. Прилича ли ти на крадец, тръгнал да краде скъпоценни накити? — намеси се Лайла, която бе изкачила лениво стълбата, следвана по петите от черно куче с къса козина.
Кучето се спусна към Слоун, изправи се на задни лапи, а предните опря върху коленете му.
— Чудех се къде си отишъл — продължи тя и, обхванала с длан брадичката на Макс, се взря в лицето му. — Изглеждаш малко по-добре — отсъди накрая, а кучето започна да души пръстите на босите му крака. — Това е Фред — поясни Лайла. — Хапе само престъпници. Ето, вече получи неговото одобрение. Защо не слезеш долу да се попечеш на слънце и да хапнеш нещо?
Той нямаше нищо против да поседи на слънце и тръгна след нея.
— Тази къща наистина ли е твоя?
— Да, тук е моят дом, друг нямам. Прадядо ми я е построил в самото начало на века. Внимавай да не се препънеш във Фред.
Кучето се стрелна между тях, настъпи си ухото и изскимтя. На Макс му дожаля, нали и той се бе намъчил.
— Много е зле с координацията — поясни тя, докато кучето се изправяше на крака. Забеляза празния поглед на Макс и го потупа по бузата. — Мисля, че ще ти се отрази добре, ако опиташ пилешката супа на леля Коко.
Накара го да седне и го гледа през цялото време, докато той се хранеше. Обикновено изпитваше потребност да закриля само своите близки и малките птички. Ала нещо в този мъж я разнежваше. Изглеждаше толкова безпомощен и объркан.
В сините му очи обаче се четяха не само умора и притеснение, виждаше се, че се двоуми и се бори с нещо.
През това време Макс си мислеше, че супата едва ли не му бе спасила живота, точно както Лайла предната вечер. Беше го стоплила и го бе ободрила.
— Паднах от една яхта — каза той най-неочаквано.
— Това обяснява нещата.
— Всъщност не помня какво съм търсил на тази яхта.
Лайла, която седеше на стола до него, подви гъвкаво крак и зае поза „лотос“.
— Може би си карал на нея отпуската си.
— Не — свъси се Макс. — Не, никога не ползвам отпуск.
— Защо? — учуди се тя и се пресегна да си вземе от соленките в чинията му, при което трите пръстена върху ръката й проблеснаха.
— Имам много работа.
— Но сега студентите са във ваканция — възрази Лайла и се протегна лениво.
— Водя летни курсове. Освен… — Той не се доизказа — мъчеше се да си спомни нещо, което все му се изплъзваше. — Това лято смятах да правя научно изследване. И да започна книга.
— Книга ли? — възкликна тя и отхапа от соленката така, сякаш бе намазана с черен хайвер. Макс се възхити на първичната й чувствена радост. — За какво?
Той се сепна от последните й думи. Не бе споделял с никого намерението си да напише книга. Никой, който го познаваше, не би повярвал, че този наглед безстрастен сух човек мечтае да пише романи.
— Обмислям я от известно време, ала чак сега ми се отвори възможност да я започна — ще бъде посветена на историята на едно семейство.
— Не се и съмнявам, че ще се справиш. Виж, аз бях много слаба ученичка. Мързелива — уточни Лайла и очите й проблеснаха закачливо. — Направо не проумявам как някой може да избере професията на преподавател. На теб харесва ли ти?
— Не е толкова важно дали ми харесва. Просто си разбирам от работата.
И това не бе голо самохвалство — неговите студенти наистина усвояваха материала, някои по-добре, други — по-зле. Лекциите му бяха много посещавани и бяха приемани с овации.