— Както го описваш този Кофийлд, явно не става дума за същия човек — вметна Аманда и докато обмисляше догадката си, пак забарабани с пръсти по масата. — Ливингстън, онзи, който открадна архива, бе с тъмна коса и бе около трийсетгодишен.
— Значи си е боядисал косата — отбеляза Лайла и вдигна ръце. — Не може да се върне със същото име и същия външен вид. В полицията имат описанието му.
— Дано си права — вметна Слоун и върху лицето му грейна усмивка. — Надявам се този негодник да се върне, тогава да му мисли.
— Няма да му се размине току така — подкрепи го и Катрин. — Въпросът сега е какво да правим оттук нататък.
Пак започнаха да спорят — Трент обърна внимание на жена си, че точно тя няма да прави нищо, Аманда му напомни, че това е проблем на Калхунови, а Слоун се тросна разгорещено да стояла настрана. Коко оповести, че е време за бренди, ала никой не й обърна внимание.
— Той ме смята за мъртъв — пророни Макс сякаш на себе си. — И се чувства в безопасност. Сигурно е някъде наблизо, на същата яхта — „Буревестник“.
— Помниш ли я? — попита Лайла и вдигна ръка, за да покаже на другите да мълчат. — Можеш ли да я опишеш?
— До най-малките подробности — отвърна усмихнат Макс. — Това е първата яхта, на която съм се качвал.
— Ще съобщим тази информация на полицията — отсече Трент и огледа всички на масата, а после кимна. — Можем да проверим и ние. Дамите познават острова не по-зле, отколкото тази къща. Ако този тип е някъде наоколо, ще го намерим.
— Само да ми падне! — повтори Слоун, а след това погледна Макс и последва инстинктите си. — С нас ли си, Куотърмейн?
Изненадан, Макс премигна и се усмихна.
— Иска ли питане!
Отидох в къщата на Кристиан. Сигурно поемах риск, можеше да ме срещне някой познат, но изгарях от желание да видя къде и как живее топ, какви вещи държи около себе си.
Къщата му досами водата е малка и квадратна, от дърво, а стаите са пълни с неговите платна и с уханието на терпентин. Над кухнята има слънчево таванско помещение, което му служи за ателие. Прилича ми на кукленска къщичка с нейните красиви прозорци и ниски тавани, със старите кичести дървета отпред и с тясната тераса отзад, на която можем да поседнем и да погледаме водата.
Кристиан ми е разказвал, че при отлив водата се отдръпва дотолкова, та можеш да идеш по гладките скали чак до малката горичка отсреща. Вечер въздухът е огласян от звуци. От песента на щурците, от бухането на кукумявките и плисъка на хладката вода. Там се почувствах у дома, никога през живота ми не ми е било толкова хубаво и леко. Струваше ми се, че двамата сме живели там дълги години. Когато го споделих с Кристиан, той ме притисна до себе си.
— Обичам те, Бианка — каза ми. — Исках да дойдеш. Исках да те видя в моята къща, сред моите вещи. Сега вече винаги ще те виждам тук и никога няма да се разделяме.
Идеше ми да се закълна пред него, че ще остана. Божичко, тъкмо да изрека думите, и те засядаха на гърлото ми, възпирани от дълга. Проклетият дълг! Кристиан явно го усети, защото ме целуна, сякаш искаше да скрепи тези думи.
Разполагах само с един час, който да прекарам с него. И двамата знаехме, че трябва да се върна при мъжа си и при децата, при живота, който бях избрала, преди да срещна него. Усетих как ме притиска до себе си, почувствах вкуса на устните му, колко много ме желае.
— Искам да бъда твоя — чух се как нашепвам и не се засрамих. — Милвай ме, Кристиан! Нека бъда твоя. — Притиснах се безсрамно към него, сърцето ми бумтеше като обезумяло. — Люби ме! Отведи ме в леглото си!
Колко силно ме притисна той в обятията си, толкова силно, че останах без дъх. Кристиан обхвана с длани лицето ми и аз долових как връхчетата на пръстите му треперят. Очите му бяха почти черни. В тях се четяха безброй чувства — страст, любов, отчаяние, угризения.
— Знаеш ли колко често съм си мечтал за това? Колко много нощи съм лежал буден и съм тъгувал по тебе? — После ме пусна, прекоси стаята и застана пред моя портрет, окачен на стената. — Желая те, Бианка, всеки миг от живота си те желая. И те обичам прекалено много, за да взема нещо, което не може да бъде мое.
— Кристиан…
— Нима смяташ, че ако те докосна, после ще те пусна да си тръгнеш? — изрече вече гневно и припряно и се извърна рязко. — Неприятно ми е, че се промъкваме като грешници колкото да прекараме заедно един час, невинни като деца. Нямам силите да се откажа от теб, ала все ще намеря сили да те предпазя от стъпка, заради която само ще съжаляваш.
— Как мога да съжалявам, че ти принадлежа?
— Вече принадлежиш на друг. Всеки път, когато се връщаш при него, си мечтая да го убия с двете си ръце ако не за друго, то защото топ може да те гледа, а аз — не. Решим ли се на тази последна стъпка, няма да ти оставя избор. Никога повече няма да се върнеш при него, Бианка. Няма да се върнеш в своя дом, в живота, който си водила досега.