Допря длан до стъклото, хладно, гладко и черно като небосвода. Усмихна се и си спомни за прабаба си Бианка — дали и тя бе стояла тук и бе гледала как се задава буря с очакването тътенът й да люшне къщата и да изпълни кулата с призрачен светлик? Дали си бе мечтала нейният любим да е до нея, да споделя мощта и отприщената страст?
Лайла знаеше, че точно като нея сега, и Бианка е стояла тук сама. Може би тъкмо от самота, от болезнена непреодолима самота се е хвърлила от същия този прозорец, за да намери гибелта си върху безмилостните скали долу.
Лайла поклати глава и дръпна длан от стъклото. Пак изпадаше в мрачни настроения и трябваше незабавно да се отърси от тях. Не бе в стила й да живее с черни мисли — предпочиташе да приема живота такъв, какъвто бе, и да избягва неприятните му страни. Ни най-малко не се срамуваше, че предпочита да седне, вместо да стои права, да ходи бавно, вместо да тича презглава, да си поспи, вместо да спортува, та тялото и умът й да са във форма. Не че й липсваха амбиции. Просто бе на мнение, че физическите удобства са по-важни от физическите постижения.
Не бе от хората, които често се отдават на размисъл, и се дразнеше, че от няколко седмици я налягат тежки мисли. Нямаше от какво да е нещастна. Макар и животът й да не бе изпълнен със събития, всичко в него вървеше като по вода. Тя си имаше своя дом и семейство, близките й бяха добре. Най-малката й сестра Катрин се бе върнала от сватбеното си пътешествие и направо бе разцъфтяла като роза. Аманда, най-практичната от сестрите Калхун, бе лудо влюбена и също мислеше да се омъжи.
Лайла одобряваше безрезервно мъжете в живота на двете си сестри. Трентън Сейнт Джеймс, който току-що се бе оженил за Катрин, бе преуспяващ предприемач — под костюмите му с безупречна кройка се криеше нежно сърце. Тя се възхищаваше и от Слоун О’Райли с неговите каубойски ботуши и провлечен акцент, издаващ, че е от Оклахома, защото той бе намерил начин да покори опърничавата Аманда.
И леля Коко бе на седмото небе от щастие — две от любимите й племенници си бяха намерили чудесни мъже. Лайла се подсмихна, спомнила си как леля й си въобразява, че именно благодарение на нея племенниците й са се влюбили. Сега Коко — неизменен ангел пазител на сестрите Калхун, изгаряше от нетърпение да „уреди живота“ и на Лайла и на по-голямата й сестра Сузана.
Дано извадеше късмет! След тежкия развод Сузана едва ли щеше да й съдейства особено, още повече че бе затънала до гуша в грижите по двете си малки деца, да не говорим пък за работата. Беше се опарила жестоко, а една умна жена никога не повтаря грешките си два пъти.
Колкото до Лайла, тя копнееше да се влюби, да усети вътрешната тръпка, която ни обзема, разберем ли, че сме намерили човека, с когото сме орисани да изживеем живота си. Но засега сърцето й вироглаво мълчеше.
Напомни си, че няма закъде да бърза. Беше само на двайсет и седем години, обичаше си работата, бе заобиколена от своите близки. Преди броени месеци за малко да изгубят Замъка, порутената ексцентрична къща на Калхунови, кацнала на скалите край морето. Ако не беше Трент, Лайла сигурно нямаше да набере смелост сега да стои в кулата, която обичаше толкова много, и да гледа как се задава буря.
Пак си напомни, че има своя дом, своите близки, интересна работа, а освен това и една загадка, която й предстоеше да разгадае — изумрудите на нейната прабаба Бианка. Не ги беше виждала, ала бе достатъчно да затвори очи, за да си ги представи до най-малките подробности.
Два прелестни наниза яркозелени изумруди, обрамчени с диаманти с леден блясък. За Лайла изумрудите имаха не само парична и естетическа стойност — те олицетворяваха пряката й връзка с една жена, чиято потомка бе, и надеждата за вечна любов.
Според преданието Бианка решила да сложи край на своя брак, лишен от любов, и си събрала багажа, подредила вещите, които обичала най-много, включително огърлицата, и го скрила с надеждата, че все някой ден ще намери начин да се събере със своя любим. Но явно се отчаяла от дългото чакане и се самоубила — скочила от прозореца.
Какъв трагичен край на една голяма любов, каза си Лайла, макар че, когато си мислеше за това, не винаги се натъжаваше. Духът на Бианка още витаеше в къщата и Лайла я чувстваше до себе си в тази просторна стая, където Бианка часове наред бе копняла за Кристиан.
Младата жена се зарече да намерят изумрудите. Това бе техен дълг.
Огърлицата вече им бе създала доста главоболия. Журналистите бяха научили отнякъде за нея и се бяха впуснали да описват надълго и нашироко онова, което наричаха „заровеното съкровище“. И то с такъв успех, че в Замъка започнаха да прииждат не само любопитни туристи и любители на загадките — в къщата бе нахълтал и безскрупулен крадец.