— Че от кого друг! — възкликна Лайла и когато видя, че той се размърдва притеснено на стола, го помилва по ръката. — Геният, когото сме подслонили.
— Не се заяждай! — каза Сузана и стана да занесе купичките в мивката.
— Той знае, че го харесвам не само защото ни е такъв умен. Нали, Макс?
Младият мъж се притесни до смърт, че ще се изчерви като рак.
— Ако прекъсваш непрестанно леля си, ще закъснееш за работа.
— Аз също — натърти Сузана. — Та кажи най-после, лельо Коки, какво ти е хрумнало.
Възрастната жена отново понечи да отпие от кафето, но и този път остави чашата.
— Хрумна ми той да свърши работата, за която са го наели онези негодници — да проучи историята на Калхунови — обясни тя усмихната и разпери ръце със старателно поддържан маникюр. — Да научи възможно най-много за Бианка, Фъргюс, всички. Ала по поръчка не на онзи никаквец Кофийлд, а на нас.
Лайла се замисли.
— Вече прегледахме архива.
— Но не и с обективното око на Макс — той все пак е учен! — изтъкна Коко. Вече го харесваше и го потупа по рамото. Освен това бе „видяла“ в своите карти, че Макс и Лайла сякаш са родени един за друг. — Сигурна съм, че ако се заеме, ще стигне до прекрасни хипотези.
— Идеята ти наистина е добра — подкрепи я Сузана и се върна на масата. — Какво ще кажеш, Макс?
Той се замисли. Изобщо не вярваше на картите таро, ала не искаше да обижда чувствата на Коко. Пък и както и да бе стигнала до тази идея, тя бе доста разумна. Така Макс щеше да им се отплати за вниманието и да си намери повод да остане още няколко седмици в Бар Харбър.
— И аз искам да помогна с нещо. Дори с информацията, която дадох на полицията, е твърде възможно да не открият Кофийлд. Докато всички го търсят, бих могъл да се съсредоточа върху Бианка и огърлицата.
— Браво! — възкликна Коко. — Знаех си, че мога да разчитам на теб!
— Смятах да прегледам библиотеката и теченията на вестниците и да поговоря с по-възрастните жители, но Кофийлд категорично отказа. — Колкото повече мислеше, толкова повече му харесваше да работи самостоятелно по разследването. — Твърдеше, че държал цялата информация да е почерпена от „негови“ си източници, от семейния архив. Явно не можеше да ми даде свобода на действията, защото щях да открия истината.
— Сега вече имаш свобода на действията — вметна Лайла. Беше й забавно да го гледа как мисли напрегнато. — Ала мен ако питаш, едва ли ще намериш огърлицата в библиотеките.
— Затова пък там сигурно ще открия снимка на тази огърлица или нейно описание.
— Вече ти я описах — усмихна се тя.
Макс не вярваше особено на разните сънища и видения и само сви рамене.
— Въпреки всичко не е изключено да се натъкна на нещо, за което да се заловим. И при всички положения ще намеря материали за Фъргюс и Бианка Калхун.
— Както гледам, доста работа ще ти се отвори — вметна Лайла, без да се засяга, задето отхвърля вярата й в мистичното, после стана от масата. — Ще ти трябва кола, за да се придвижваш по-лесно. Защо не ме закараш до работата и не използваш моя автомобил?
Макс пък бе подразнен, че Лайла не вярва в изследователските му способности, и прекара в библиотеката дълги часове. Както винаги, се чувстваше в свои води сред купчините книги, нашепващата тишина, с бележника от едната му страна. За него научните изследвания бяха не по-малко интересни от детективските — и в науката трябваше да разбулва загадки, макар че следите не бяха така интригуващи като пистолет, от чието дуло се вие пушек, или кървава диря.
Но въоръжен с търпение, ум и вещина, той се стремеше към своята цел точно както следователя, който търси отговор.
Баща му открай време бе разочарован, че синът му проявява влечение към такива места. Дори като момче Макс бе предпочитал умствените пред физическите усилия. Не бе поел щафетата от баща си и не се бе прославил в отбора на гимназията по американски футбол, не бе добавил нови купи върху полицата.
Мразеше спорта, мразеше и лова и последния път, когато баща му го заведе насила, се върна не с дивеч, а с тежка астма. Дори сега, след толкова години, помнеше как бе чул от болничната стая изпълнения с отвращение глас на баща си: „Много е кекаво това момче. Не го разбирам. Предпочита да чете, вместо да яде. Всеки път, когато се опитам да го направя мъж, хленчи като някаква бабичка.“ Макс се беше преборил с астмата. Бе постигнал и доста в този живот, макар че баща му сигурно и сега нямаше да приеме, че е станал истински мъж.
Отърси се от мрачните спомени и отново се върна към своето изследване.