Наистина намери сведения за Фъргюс и Бианка. В познатия уют на библиотеката започна да си води бележки, усетил как вълнението му става все по-голямо.
Научи, че Фъргюс Калхун се бе издигнал със собствени сили, че бе ирландец имигрант, който с много твърдост и упоритост бе натрупал богатство и влияние. Пристигнал в Ню Йорк през 1888 година млад и беден и като множеството други имигранти, идващи на цели талази на Елис Айланд, бил преизпълнен с амбиции. За петнайсет години построил истинска империя. И се гордеел с нея.
Вероятно за да погребе спомена за сиромашката си младост, общувал само със заможни хора и благодарение на своите пари и желязна воля си пробил път в обществото. Именно във висшето общество се запознал с Бианка Мълдун, издънка на стар прочут род, притежаващ по-скоро аристократично потекло, отколкото пари. Построил Замъка, за да засенчи другите богаташи с вили на острова, и след година се оженил за Бианка.
Възходът му продължил и след това. Империята му се разширявала, семейството му също се увеличило, след като се родили трите му деца. Несметните му богатства не пострадали дори след скандала, избухнал, когато през лятото на 1913 година жена му се самоубила.
След смъртта й Фъргюс Калхун се затворил в себе си, ала въпреки това продължил да упражнява от Замъка своята власт и влияние. Дъщеря му останала стара мома и дотолкова се отчуждила от баща си, че отишла да живее в Париж. След като се забъркал в някаква любовна история с омъжена жена, малкият му син избягал на Карибите. Големият му син Итън се оженил и имал две деца, Джадсън, бащата на Лайла, и Кордилия Калхун, днес известна като Коко Макпайк.
Итън загинал в морска катастрофа. Последните години от дългия си живот Фъргюс прекарал в лудница, където бил пратен от роднините си, след като започнал да избухва за щяло и не щяло и да се държи странно.
Макс си помисли, че историята наистина е интересна, но е могъл да научи повечето подробности и от трите сестри и тяхната леля. Трябваше му още нещо, някаква дреболия, която да го тласне в друга посока.
Намери я в окъсан, покрит с прах том, озаглавен „Летуване в Бар Харбър“.
Книгата бе толкова повърхностна и лошо написана, че той понечи да я затвори. Ала изследователят в него надделя и той продължи да чете, както четеше слаба курсова работа на студент. Авторът заслужаваше най-много тройка. Никога през живота си Макс не се бе натъквал на толкова много суперлативи, струпани върху една единствена страница. Пищен до прелестен, великолепен до вълшебен. Авторът явно бе боготворил богатите и прочутите и ги бе смятал едва ли не за царски особи. Макс се смръщи от претрупаността на стила, но продължи да чете.
Цели две страници бяха посветени на някакъв бал, организиран през 1912 година в Замъка. Авторът очевидно беше сред поканените на него, защото го описваше до най-малките дреболии, като се започне от тоалетите и се стигне до менюто. Бианка Калхун била облечена в извезана тясна рокля от златиста коприна, обшита от кръста надолу с мъниста. Цветът й подчертавал тициановата й коса. А върху дълбокото деколте изпъквали… изумрудите.
И те бяха описани много подробно и точно. Макс успя да си ги представи въпреки обилието от помпозни прилагателни и отклоненията, плод на романтичното въображение на автора. Както си водеше бележки, отгърна страницата и ахна.
Видя стара фотография, вероятно преснимана от вестник. Бе излиняла и неясна, ала той веднага разпозна Фъргюс — лицето му бе сурово и вглъбено, както върху портрета на Калхунови над камината във всекидневната. Но Макс затаи дъх, щом съгледа жената, седнала пред Фъргюс.
Въпреки некачествената снимка си личеше, че Бианка е била неземно хубава. А Лайла направо бе нейна двойничка. Порцелановата кожа и източеното вратле изпъкваха още повече от прическата — гъстата й коса бе вдигната на висок кок. Той бе сигурен, че огромните й очи са били зелени. В тях не се четеше смях, въпреки че устните бяха извити в усмивка.
Дали наистина съзираше тъга в лицето й, или то просто бе романтично?
Бианка седеше на изискан дамски стол, а мъжът й стоеше зад нея, макар че бе положил длан не върху рамото й, а върху облегалката на стола. И въпреки това на Макс му се стори, че в стойката му се долавя нещо властно, собственическо. Бяха в официални дрехи — Фъргюс в колосана риза и изгладен костюм, крехката Бианка — в набрана рокля. Фотографията беше с надпис: „Господин и госпожа Фъргюс Калхун, 1912 година“.
Около вратлето на Бианка, сякаш предизвиквайки времето, блещукаха изумрудите на Калхунови. Огърлицата бе точно такава, каквато я бе описала Лайла — два прелестни наниза и един огромен изумруд на долната с формата на сълза. Бианка ги носеше със спокойствие, превръщащо пищния лукс в изисканост и само засилващо нейната прелест.