Макс прокара пръст първо по единия наниз, сетне и по другия, почти сигурен, че ще усети колко гладки са скъпоценните камъни. Сега разбираше защо такива камъни се превръщат в легенда, защо преследват въображението на хората и подклаждат тяхната алчност.
Без да съзнава какво прави, докосна и лицето на Бианка и се замисли за жената, която го бе наследила.
Тези две жени също преследваха въображението и възпламеняваха кръвта на мъжете.
Лайла спря на пътеката в парка, за да даде възможност на хората от последната група да направят снимки и да си починат. Близо осем часа не бе подвивала крак и бе извървяла същия път цели осем пъти — всъщност шестнайсет, ако броеше и връщането.
Ала не бе уморена. И се стараеше да говори интересно, а не като по учебник.
— Много от растенията на острова се срещат най-вече в северните райони — започна тя. — Някои са останали на териториите, освободени преди десет хиляди години от ледниците. По-новите видове са пренесени през последните двеста и петдесет години от Европа.
С присъщото си търпение отговори на въпросите и се опита да отклони вниманието на някои от децата в групата, за да не тъпчат дивите цветя, а на онези, които проявяваха интерес, разказа по-подробно за местната флора и фауна. Показа им и златника и нацъфтелите камбанки. Това бе последната й група за този ден, но Лайла й отдели същото време и внимание, както на първата.
Обичаше да се разхожда покрай морето, да слуша шепота на камъчетата, носени с прибоя, или кънтящите писъци на чайките, да открива заедно с туристите малките съкровища в локвичките, останали след отлива.
Дъхавият ветрец донасяше със себе си отколешния загадъчен мирис на море. Тук скалите бяха гладки и плоски, лъснати до блясък от търпеливите отливи и приливи на водата. Тя виждаше как блещука кварцът, спуснал се на дълги бели реки по черния камък. Лятното небе беше наситено-синьо, почти без облачета. Под него се плъзгаха лодки, подрънкваха шамандури, подскачаха оранжевите тапи на ограничителните въжета.
Лайла се сети за яхтата — „Буреносец“, и макар, както при всяка обиколка с туристическа група, да огледа морето, не видя нищо друго освен източени екскурзионни корабчета и лодки на рибари, излезли да ловят омари.
Усмихна се, забелязала, че по пътеката в парка към тях върви Макс. Идваше, разбира се, навреме, както и бе очаквала. Тя усети как бавно я залива топлина, когато той вдигна поглед и се взря в лицето й. Имаше наистина невероятни очи, напрегнати и сериозни, и малко срамежливи.
Както винаги, щом го видеше, на Лайла й се прииска да го подразни, а и да го помилва — интересно съчетание от чувства, каквито не бе изпитвала към никого досега.
Макс си помисли, че тя изглежда много изискана в униформата с мъжка кройка над женствените форми и златните обици с кристали. Дали съзнаваше колко е прелестна върху фона на морето, люшнало се зад гърба й? — В тази зона — продължи Лайла да обяснява — животът се е приспособил към ритъма на приливите и отливите. Най-високите приливи и най-ниските отливи са през пролетта, когато разликата в морското равнище е близо четири метра.
Тя продължи с ведрия си, вдъхващ спокойствие глас и разказа за животните в тази зона, как оцеляват и с какво се хранят. Край групата се плъзна чайка, която кацна на една скала наблизо и загледа туристите с приличното си на мънисто, изпълнено с очакване око. Защракаха фотоапарати. Лайла се надвеси над една локвичка, останала след отлива. Пленен от разказа й за живота в отливната зона, Макс също се приближи и погледна.
Имаше дълги пурпурни ивички, които приличаха на ветрило и които, както обясни тя, били морски водорасли, а децата в групата се разпищяха, когато Лайла каза, че водораслите можели да се ядат сурови или сварени. В тъмната локвичка тя откри какви ли не животинки, които, както поясни, чакали прилива, за да се върнат в морето.
Посочи с дълъг красив пръст водните анемонии, които приличаха по-скоро на цветя, отколкото на животни, и мъничките охлювчета, които ги дебнеха. Показа и мидичките и молюските. Говореше ту като специалистка по морската фауна, ту като обиграна актриса. Признателната публика я обсипваше с въпроси. Макс забеляза как един тийнейджър я зяпа прехласнато и му домъчня за него.
Лайла отметна плитката си зад рамо и приключи обиколката с думите, че туристите можели да получат повече информация в централната сграда на парка. Неколцина от групата тръгнаха по лъкатушната пътека към изхода, други останаха още малко, за да направят снимки. Тийнейджърът започна да разпитва надълго и нашироко за локвичките, останали след отлива, и за дивите цветя, макар и да личеше, че не би погледнал два пъти див заек или птица. Когато вече не се сещаше какви още въпроси да зададе, тръгна без особено желание след майка си, която го подкани да побърза.