— Няма да забрави скоро тази разходка сред природата — отбеляза Макс.
Лайла само се усмихна.
— Надявам се всички да запомнят нещичко. Радвам се, че успя да дойдеш, професоре.
Последва инстинктите си и го целуна нежно по устата. Тийнейджърът се обърна, видя ги и го жилна люта ревност. А Макс бе направо замаян.
— Е, как мина денят? — попита тя, след като се дръпна.
Нима имаше жена на света, която след подобна целувка очаква той да продължи разговора, сякаш не е било нищо? Тази жена явно бе в състояние да иска такова нещо от него.
— Интересно — отвърна Макс с въздишка.
Лайла тръгна по пътеката към централната сграда. Извила вежда, се обърна и попита:
— Идваш ли?
— Да — отвърна той, после пъхна ръце в джобовете си и пое след нея. — Бива си те.
— Е, благодаря! — засмя се тя леко и сърдечно.
— Имах предвид… в работата.
— Така те и разбрах. — Лайла го хвана под ръка. — Жалко, че пропусна първите двайсет минути от последната обиколка. Видяхме две аспиденосиви дяволици и орел рибар.
— Откога си мечтая да видя дяволица! — отбеляза Макс и тя се разсмя отново. — Маршрутът на обиколката винаги ли е един и същ?
— Не, променям го. Сред любимите ми маршрути е Йорданското езеро, понякога оставаме и в централната сграда или водя хората нагоре в планината.
— Така сигурно не ти доскучава.
— Никога не ми доскучава, инак нямаше да стоя тук и ден. Дори по един и същ маршрут виждаш най-различни неща.
Уж твърдеше, че е флегматична, а крачеше без усилие по пътеката, като непрекъснато се оглеждаше да не изпусне нещо интересно — лишеи по скалите, политнало врабче или рядко цвете. Харесваше благоуханието тук, морето, останало зад тях, зелената миризма на дърветата, които ставаха все по-гъсти и вече скриваха гледката.
— Не се бях сетил, че работата ти изисква по цял ден да си на крак.
— Затова и предпочитам през останалото време да седя и да се излежавам. — Лайла отметна глава и го погледна. — Другия път, когато имам свободен следобед, ще те разведа и ще ти разкажа по-подробно. Така да се каже, ще убием с един куршум два заека. Ще погледаме морето и ще потърсим онова приятелче — Кофийлд.
— Не се бъркай в тези неща! Опасно е — отсече Макс, спомнил си фанатизма в гласа на Кофийлд. — Този тип е неуравновесен. И не си поплюва. Вече е стрелял по сестра ти и по мен. Недей да дърпаш дявола за опашката!
— Това е семеен проблем и те моля да не ми казваш какво да правя.
— Проблемът вече е и мой, откакто по време на онази буря се хвърлих в морето. — Бе застанал в шарената сянка и сложи ръце върху раменете й. — Не си чула, Лайла, какво каза Кофийлд онази вечер — че нищо нямало да го спре да вземе огърлицата. Говореше съвсем сериозно. С него трябва да се заеме полицията, а не няколко жени, които…
— Които какво? — прекъсна го Лайла с гневни пламъчета в очите.
— Които са прекалено обвързани емоционално, за да действат предпазливо.
— Аха! — кимна бавно тя. — Значи вие със Слоун и Трент, големите храбри мъже, ще закриляте нас, беззащитните клети женици.
— Не съм казвал, че сте беззащитни.
— Ала прозвуча така. Знаеш ли какво, професоре, в рода на Калхунови още не е имало жена, която да не може да се оправя сама и да не излезе на глава с всеки мъж, изпречил й се на пътя. Включително и с гениите и с неуравновесените крадци на бижута.
— Ето на! — възкликна Макс и вдигна ръце, после пак ги сложи на раменете й. — Реагираш съвсем емоционално, без капчица логика или мисъл.
Лайла присви гневно очи.
— Искаш ли да видиш емоционална реакция?
— А, не, благодаря.
— Тогава си мери думите и следващия път помисли хубавичко, преди да ми казваш да не се бъркам в нещо, което засяга само мен.
Тя го подмина като хала и продължи нататък към централната сграда, откъдето долитаха гласове.
— По дяволите, не искам да пострадаш.
— И аз не искам. Не понасям болка. Но нямам намерение и да стоя със скръстени ръце, докато някой крои да задигне нещо, което е мое.
— Полицията…
— Не ни помогна кой знае колко. Поне досега — тросна се Лайла. — Знаеш ли, че Интерпол вече петнайсет години издирва Ливингстън, или както там се представя? Не успяха да го открият, след като той стреля по Аманда и открадна семейния архив. Ако Кофийлд и Ливингстън са един и същи човек, сме длъжни да браним онова, което ни принадлежи.